Катрин Невил - Осем

На фона на снежната белота отдалеч личеше, че портите на Санкт Петербург бяха отворени. Кочияшът в бяла ливрея, украсена със златни ширити, символ на имперската стража, се изправи на капрата и широко разкрачен, замахна с камшика. Докато влизаха в града, абатисата премести поглед към искрящия сняг по куполите и кубетата от другата страна на Нева. По заледената й повърхност се пързаляха деца и макар да бе краят на годината, пъстрите колички на амбулантните търговци се бяха подредили по брега. Проскубани бездомни кучета лаеха озъбени след шейната, а дребни хлапета със сламеноруси коси и мърляви лица тичаха край тях и протягаха ръце за няколко монети. Кочияшът шибна отново конете.

Докато пресичаха замръзналата река, абатисата бръкна в пътната си чанта, за да се увери, че бродираният плат е все още там. Докосна броеницата и изрече съкратен вариант на молитвата „Аве Мария“. Усети потискащата тежест на предстоящата среща. Трябваше да вземе трудното решение кому да предаде извора на властта и силата, да избере онзи, който да го защитава от алчните и амбициозните. Абатисата съзнаваше сериозността на мисията си. Още с раждането си бе избрана да доведе докрай тази задача. Цял живот бе очаквала събитията, които да й посочат пътя.

Днес, след почти половин век, щеше да се срещне с приятелката си от детинство, с която бе споделяла тревоги и терзания преди толкова много години. Мислите й се върнаха към отминалите дни и към спомена за момичето, което толкова приличаше на Валентин по дух. Русото крехко и болнаво дете, с шина, която да поддържа гърба изправен, бе успяло със силата на волята да се пребори с болестите и отчаянието, за да изживее щастливо и здраво детство. Малката София Анхалт-Цербски бе приятелката, която, абатисата не забрави през отминалите години, за която си спомняше често с много обич и топлота и на която в ежемесечните си писма доверяваше несподелени с друг тайни. Макар пътищата им да се бяха разделили, в съзнанието на монахинята София бе момиченцето, втурващо се с разпилени коси да гони пеперудите, докато все още живееше в дома на родителите си в Померания.

Шейната премина на другия бряг и приближи Зимния дворец. Абатисата усети ледена тръпка. Облак бе закрил слънцето. Запита се що за човек е старата й приятелка и закрилница, след като вече не беше малката София от Померания, а бе известната в цяла Европа Екатерина Велика, императрица на цяла Русия.

Екатерина Велика, императрица на всички руснаци, седеше пред огледалото в своя будоар и се вглеждаше в образа си. Беше на шейсет и две, сравнително ниска, доста натежала с годините, с високоинтелигентно чело и масивна челюст. Леденосините й очи, обикновено жизнени и блестящи, бяха помръкнали, подпухнали и зачервени от плач. Вече две седмици Екатерина седеше затворена в покоите си и отказваше да се срещне дори с членовете на семейството си. Целият двор бе в траур. Преди две седмици, на 12 октомври, загърнат в черно пратеник бе донесъл новината, че граф Потьомкин е мъртъв.

Потьомкин я бе издигнал на руския трон, беше й връчил меча си, когато, яхнала коня си, тя бе повела бунтовническата армия, за да свали от престола царя, неин съпруг. Потьомкин й бе любовник, пръв министър, предводител на армията, неин довереник, мъжът, за когото казваше, че е единственият й съпруг. Потьомкин бе присъединил нови територии към империята, която сега се простираше до Каспийско и Черно море. Съшият този мъж бе умрял по пътя към Николаев като куче.

Беше починал от прекомерна консумация на яребици и фазани, защото не спираше да се тъпче с пушена шунка и осолено говеждо, наливаше се с квас, бира и боровинков ликьор. Бе мъртъв, защото се чувстваше длъжен да задоволява капризите на тлъстите благороднички, които се влачеха по петите му като евтини леки жени и с нетърпение чакаха да получат трохи от трапезата му. Бе пропилял петдесет милиона рубли за изискани палати, прескъпи бижута и френско шампанско. И все пак си оставаше човекът, превърнал Екатерина в най-могъщата жена на света.

Прислужниците й се суетяха около нея като мълчаливи пеперуди, пудреха косата, нанизваха връзките на обувките й. Тя се изправи, за да я наметнат със сивата, богато извезана кадифена пелерина, която винаги си слагаше, когато бе сред придворните. На нея бяха ордените „Света Екатерина“, „Свети Владимир“, „Свети Александър Невски“, тежките златни медали „Свети Андрей“ и „Свети Георги“ се полюшваха на гърдите й. Екатерина изпъна гордо рамене и излезе от покоите си.