Катрин Невил - Осем

— Соларин! — подхвърли Лили и стисна ръката ми. — Той нали те предупреди да си тръгнеш? Това копеле сигурно се опитва да ни сплаши!

— Предупреди, че съм в опасност, ако остана в клуба — обясних й аз. — Ето че си тръгнах. Освен това, ако някой искаше да ни застреля, от това разстояние едва ли би пропуснал.

— Значи се опитват да ме сплашат, за да не участвам в турнира! — реши Лили. — Първо отвличат шофьора ми, след това стрелят по колата. Няма да успеят да ме уплашат толкова лесно.

— Но с мен успяха — заявих аз. — Да се махаме оттук. Бързината, с която Лили раздвижи туловището си и се пъхна на шофьорското място, показа, че е напълно съгласна с мен. Запали двигателя, даде газ и изфуча по Пето Авеню, а Кариока отхвръкна назад на седалката.

— Умирам от глад — опита се да надвика тя воя на вятъра, който се носеше над предното стъкло.

— Точно сега ли искаш да ядем? — провикнах се в отговор аз. — Да не си полудяла? Трябва незабавно да отидем в полицията.

— За нищо на света — заяви категорично тя. — Ако Хари разбере, ще ме сложи под домашен арест и няма да мога да участвам в турнира. Двете с теб ще седнем някъде да похапнем и да обмислим нещата. Не мога да мисля, когато съм гладна.

— Ако няма да ходим в полицията, тогава да вървим у дома.

— У вас няма кухня — заяви тя. — Трябва ми кърваво месо, за да заработят мозъчните ми клетки.

— Давай към вкъщи. Има бирария на няколко пресечки от Трето Авеню. Отсега те предупреждавам, че щом се наядеш, отиваме в полицията.

Лили спря пред ресторант „Палм“ на Второ Авеню. Порови в огромната си чанта, измъкна минишаха отвътре и натъпка на негово място Кариока. Кучето извади глава и я провеси отстрани.

— В ресторанта не пускат кучета — обясни тя.

— Какво да го правя това? — попитах аз и кимнах към шаха, който тя пусна в скута ми.

— Задръж го. Ти си компютърен гений, аз съм специалистка по шах. Стратегията е най-важното. Сигурна съм, че ще успеем да разберем какво става, ако помислим заедно. Преди това обаче трябва да те науча да играеш шах.

Лили натика главата на Кариока в чантата и затвори капака.

— Чувала ли си израза „Пешките са душата на шаха“?

— Звучи ми познато, но не се сещам откъде. Кой го е казал?

— Андре Филидор, бащата на съвременния шах. Написал е известна книга за шахмата по времето на Френската революция, в която обяснява, че като се използват пешките за масирана атака, те могат да бъдат не по-малко силни от главните фигури. Никой преди не се е замислял за това. Обикновено са жертвали пешките, за да се отърват от тях и да не им пречат.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че има няколко пешки, от които някой се опитва да се отърве? — Тази идея ми се стори странна, но доста интересна.

— Не — отвърна Лили, слезе от колата и метна чантата си на рамо. — Смятам само, че е време да обединим силите си. Поне докато открием в каква игра сме се забъркали.

Стиснахме си ръце.

Санкт Петербург, Русия

Есента на 1791 година

ОТ НОЗДРИТЕ НА КОНЕТЕ, които теглеха шейната по снежните поля, излизаха бели облаци пара. Пътищата извън Рига бяха така покрити със сняг, че се наложи да сменят тъмната карета с тази широка открита шейна, теглена от тройка коне. Животните бяха впрегнати през гърдите, кожените им ремъци бяха обсипани със сребърни звънчета, а имперският герб от масивно злато личеше на дървената арка над главата на средното животно.

Тук, само на петнайсет версти от Петербург, по клоните на дърветата все още се забелязваха пожълтели листа, селяните продължаваха да превиват гръб над замръзналите поля, макар снегът да бе засипал вече сламените покриви на каменните им къщи.

Полегнала върху купчина кожи, абатисата не откъсваше поглед от откритите поля. Според Юлианския календар бе 4 ноември, точно една година и седем месеца от датата — дори не смееше да мисли за онзи ден, — когато се осмели да извади „Шаха Монглан“ от хилядолетното му скривалище.

Ала тук, в Русия, спазваха Грегорианския календар и бе едва 23 октомври. Русия е изостанала в много отношения, мислеше си абатисата. Упорито се придържа към календар, религия и култура, които са типично нейни. Селяните, които работеха край пътя, не бяха променили нито облеклото, нито навиците си векове наред. Сбръчканите им грубовати лица с типично руски леко дръпнати очи се вдигаха при появата на шейната и издаваха колко неуки са още хората, колко подвластни са на примитивни суеверия и ритуали. Отрудените им ръце стискаха същите едновремешни мотики и се опитваха да обработват същата замръзнала земя, както и предците им преди хиляда години. Въпреки указите още от царуването на Петър I те отказваха да подстрижат гъстите си коси и бради и подпъхваха измъкналите се краища в късите стегнати овчи кожуси.