Катрин Невил - Осем

— Формулата! — възкликна Соларин и стисна силно рамото на Фиск. — Казали са формулата!

— Да! Да! Проклетата формула, нея искаха.

Фиск вече крещеше. Соларин отпусна пръсти и отдръпна ръка от рамото на по-възрастния мъж. Опита се да го успокои.

— Разкажи ми за формулата — започна внимателно той, сякаш стъпваше върху яйчени черупки. — Хайде, приятелю Фиск. Защо формулата ги интересува толкова много? Как са мислели, че ще се доберат до нея, като участваш в турнира?

— Като я взема от теб — призна с немощен глас Фиск и забоде поглед в пода. По лицето му се стичаха сълзи.

— От мен ли? — Руснакът го погледна. След това извърна рязко поглед към вратата. Стори му се, че отвън чува стъпки.

— Трябва да приключим бързо с този разговор — сниши глас той. — Откъде са били сигурни, че ще бъда на турнира? Никой не знаеше, че ще дойда.

— Знаеха — настоя Фиск и погледна Соларин с обезумели очи. Завъртя рязко пръстена. — Господи, помогни ми, Господи! Уверявах ги, че не мога да се справя. Че ще се проваля!

— Престани да въртиш този пръстен — сопна му се Соларин. Стисна Фиск за китката и изви ръката му. Фиск се намръщи. — Каква е тази формула?

— Формулата, която имаше в Испания — извика Фиск. — Формулата, която беше заложил по време на шампионата в Испания! Нали каза, че ще я дадеш на онзи, който те победи! Сам го каза! Аз трябваше на всяка цена да спечеля, за да ми дадеш формулата.

Соларин гледаше Фиск и не можеше да повярва. След това отпусна ръце и отстъпи. Избухна в смях.

— Сам го каза — повтори примирено Фиск и дръпна пръстена.

— О, не! — възкликна Соларин. Отметна назад глава и се смя, докато от очите му потекоха сълзи. — Приятелю Фиск — промълви той, въпреки че едва успяваше да проговори от смях, — не е възможно да си по петите на тази формула! Онези глупаци са си направили погрешно заключение. Влязъл си в ролята на пешка сред специалистите по патови ситуации. Хайде да излезем навън и… Какво правиш?

Не бе забелязал, че все по-неспокойният Фиск е разхлабил пръстена. Дръпна го рязко и с ожесточен замах го запокити в празната мивка. Не спираше да повтаря с крясъци едно и също:

— Не мога! Не мога!

Соларин се загледа в пръстена само за секунда. Едно. Две. Хвърли се към вратата, удари я с всички сили и излетя навън. Три. Четири. Прескочи стъпалата наведнъж, тупна пред тях и се втурна през малкото фоайе. Шест. Седем. Блъсна стъклото на входната врата, метна се към двора и го прекоси на шест дълги скока. Осем. Девет. Хвърли се на земята и се озова по корем върху каменната настилка. Десет. Покри главата си с ръце и запуши уши. Зачака. Експлозия не последва.

Вдигна поглед и видя два чифта обувки точно пред носа си. Надигна глава още малко и разбра, че това са двама от съдиите, надвесени в пълно недоумение над него.

— Гросмайстор Соларин! — възкликна единият. — Ранен ли сте?

— Не, нищо ми няма — отвърна руснакът, изправи се с достойнство и изтупа дрехите си. — На гросмайстор Фиск му е лошо. В тоалетната е. Тъкмо бях тръгнал да търся лекар. Само че се спънах. Тези камъни са много хлъзгави. — Соларин започваше да се чуди дали не е сбъркал с пръстена. Може би човекът просто го бе свалил и това не означаваше нищо. Само че не беше сигурен.

— Да вървим тогава да видим дали можем да помогнем с нещо — предложи съдията. — Защо е отишъл в тоалетната на Канадския клуб? Защо не тук, в „Метрополитън“? Защо просто не се е отбил в лекарския кабинет?

— Прекалено горд е — отвърна Соларин. — Предполагам, че не е искал никой да го види как повръща. — Съдиите все още не бяха попитали руснака защо е отишъл в същата тоалетна извън клуба. И защо е бил насаме с противника си.

— Много ли му е зле? — попита другият съдия, докато вървяха към входа.

— Според мен е само нервен стомах — отвърна Соларин. Не бе никак разумно да се връщат, но нямаше избор.

Тримата се качиха по стълбите и първият съдия отвори вратата на мъжката тоалетна. Ахна и побърза да се отдръпне.

— Не гледайте! — нареди той силно пребледнял. Соларин го отмести и надникна. Фиск висеше обесен на собствената си вратовръзка, прехвърлена през разделителната греда между кабинките. Лицето му бе потъмняло, а по ъгъла, под който бе застанала главата му, ясно личеше, че вратът му е счупен.

— Самоубийство — заяви съдията, който бе казал на Соларин да не гледа. Сега стоеше и кършеше ръце също като Фиск преди малко, докато все още беше жив.

— Не е първият гросмайстор, свършил по този начин — отбеляза колегата му. Почувства се много неловко и веднага замълча, защото Соларин се обърна и го изгледа гневно.