Катрин Невил - Осем

— Най-добре да повикаме лекар — побърза да се намеси първият съдия.

Соларин се приближи до мивката, където Фиск бе хвърлил пръстена. Нямаше го.

— Най-добре да потърсим лекар — съгласи се той.

Не знаех нищо за тази история, докато седях в бара и чаках Лили да се върне с поредните кафета. Ако имах представа какво става зад кулисите, може би последвалите събития никога нямаше да се случат.

Бяха минали четирийсет и пет минути от обявяването на почивката и усещах, че след толкова изпити кафета в най-скоро време ще ми се наложи да посетя тоалетната. Чудех се какво става. Лили се дотъркаля до масата и ми се усмихна съзаклятничейки.

— Никога няма да познаеш — прошепна тя. — Пред бара се натъкнах на Хърманолд. Изглеждаше десет години по-стар и обсъждаше нещо с лекаря на турнира! Щом си допием кафето, миличка, можем спокойно да потегляме. Днес партия няма да се доиграва. Ще съобщят новината след пет минути.

— На Фиск наистина ли му е зле? Може би затова игра толкова странно.

— Изобщо не му е зле, миличка. Приключил е с болестите. При това доста неочаквано.

— Да не би да се е отказал?

— Може и така да се каже. Обесил се е в мъжката тоалетна почти веднага след обявяването на почивката.

— Обесил се е! — възкликнах аз и Лили ме сръчка да млъкна, защото някои от посетителите ме погледнаха. — Какви ги говориш?

— Хърманолд каза, че напрежението му е дошло в повече. Лекарят има други идеи. Каза, че е доста трудно мъж, който тежи шейсет килограма, да си счупи врата, като се обеси на преграда метър и осемдесет.

— Защо не го зарежем това кафе и да се махаме оттук? — Не спирах да мисля за зелените очи на Соларин, докато се бе надвесил над мен. Прилоша ми. Трябваше да изляза навън.

— Дадено — съгласи се на висок глас Лили. — Но искам да се върнем. Не желая да изпусна и секунда от тази вълнуваща среща. — Прекосихме бара с бърза крачка. Докато минавахме покрай рецепцията, двама репортери скочиха.

— Госпожице Рад — извика единият и приближи, — знаете ли какво става? Партията ще продължи ли днес?

— Не, освен ако не доведете обучена маймуна да замести господин Фиск.

— Май нямате високо мнение за играта му — отбеляза другият журналист, докато драскаше нещо в бележника си.

— Изобщо не се замислям над играта му — отвърна самодоволно Лили. — Както ви е добре известно, мисля единствено за собствената си игра. Що се отнася до тази партия — продължи тя и си проправи път към вратата, без да обръща внимание на подтичващите след нея репортери, — видях достатъчно и краят ми е ясен. — Двете минахме през двойните врати, излязохме във вътрешния двор и поехме към улицата.

— Къде, по дяволите, е Сол? — учуди се Лили. — Много добре знае, че колата трябва винаги да е паркирана пред входа.

Огледахме се и забелязахме синия корниш на Лили близо до кръстовището с Пето Авеню. Посочих й я.

— Браво, само това липсва, да ми лепнат поредната глоба — ядоса се тя. — Давай да се махаме, преди вътре да настане лудница. — Тя ме стисна за ръката и двете хукнахме към автомобила, сподирени от ледения вятър. Щом стигнахме пресечката, забелязах, че колата е празна. Сол не се мяркаше.

Пресякохме и се огледахме, за да го открием. Когато приближихме, видяхме, че ключовете са на таблото. Кариока не се виждаше.

— Не мога да повярвам — разфуча се Лили. — Сол никога не оставя автомобил по този безотговорен начин. Къде, по дяволите, може да е изчезнал? Ами кучето ми?

Чух леко драскане, което сякаш идваше изпод седалката. Отворих вратата и се наведох, за да бръкна отдолу. Усетих леко близване. Измъкнах Кариока и тъкмо се изправях, когато забелязах нещо, от което кръвта ми се вледени. На седалката на шофьора имаше дупка.

— Виж — показах на Лили. — Каква е според теб тази дупка? Тя тъкмо се навеждаше напред, за да я види, когато чухме „пук“ и колата леко се олюля. Погледнах през рамо, но наоколо нямаше никого. Оставих Кариока на седалката и се измъкнах навън. Огледах страната на автомобила откъм клуб „Метрополитън“. Там забелязах нова дупка, само преди секунда я нямаше. Докоснах я. Беше топла. Вдигнах поглед към фасадата на клуба. Един от френските прозорци, разположен точно над американското знаме, бе отворен. Флагът се вееше, но не видях никого. Беше от прозорците на игралната зала, разположен точно зад съдийската маса. Сигурна бях.

— Господи — прошепнах на Лили, — някой стреля по колата!

— Не може да бъде — отвърна тя. Дойде при мен и погледна дупката отстрани, след това проследи погледа ми към отворения френски прозорец. Студът щипеше, затова нямаше други хора, не бяха минавали и коли по времето, когато долетя куршумът. Възможностите не бяха много.