Катрин Невил - Осем

— Нищо не разбираш — отвърна тя. — Този турнир ще бъде „или — или“. Във втория си мач Соларин ще играе с мен, стига и двамата да спечелим в предишните си двубои, а това неминуемо ще се случи. Ако загубя срещу него, излизам от турнира завинаги.

— Няма ли да можеш да го биеш? — попитах. Макар Соларин да бе голяма работа, не можех да повярвам, че Лили допуска възможността да бъде победена.

— Не знам — призна честно тя. — Треньорът ми не е убеден. Според него Соларин ще ме смачка. Направо ще ме разбие. Нямаш понятие какво е да загубиш на шах. Толкова мразя да губя! — Тя стисна зъби и сви ръце в малки юмручета.

— Не е ли редно да те пускат поне в началото да играеш срещу хора от твоята категория? — Като че ли бях чела нещо такова.

— Състезателите от Щатите, събрали текущ коефициент над две хиляди и четиристотин, са едва няколко десетки — отвърна мрачно Лили. — Очевидно не всички участват в този турнир. Въпреки че последното постижение на Соларин е малко над две хиляди и петстотин, между двама ни има петима участници. Лошото е, че като ме пускат да играя срещу него толкова рано, няма да мога да загрея в двубои с другите.

Сега вече разбирах. Театралният продуцент, който организираше турнира, бе поканил Лили, защото бе популярна личност. Целта му бе да продава билети, а Лили бе Жозефин Бейкър в шаха. Липсваха й само кожите и бананите. След като Хърманолд вече бе извадил по-силна карта в лицето на Соларин, Лили ставаше ненужна, следователно можеше да бъде жертвана. Щеше да я изправи срещу руснака на ранен етап в турнира и да я зачеркне. Не го интересуваше дали двубоят може да й послужи като трамплин към мечтаната титла. В този момент разбрах, че светът на шаха не бе много по-различен от света на консултантските услуги.

— Всичко е ясно — казах и тръгнах към антрето.

— Къде отиваш? — повиши глас Лили.

— Да взема душ — провикнах се през рамо.

— Душ ли? — В гласа й прозвуча истерична нотка. — Защо, по дяволите?

— Трябва да се изкъпя и да се преоблека — спрях пред вратата на банята и се обърнах към нея, — ако искаш след час да гледаме турнира.

Лили ме погледна, без да каже нищо. Поне се усмихна.

Беше направо смешно да се возим в кола със свален покрив в средата на март, докато над нас бяха надвиснали сиви облаци, от които всеки момент можеше да завали сняг, и температурата беше под нулата. Лили се бе загърнала в кожената пелерина. Кариока с огромно удоволствие късаше висящите опашки и ги плюеше на пода. Аз бях облякла семпло черно вълнено палто и замръзвах.

— Това чудо няма ли гюрук? — попитах, зъзнейки при всеки порив на вятъра.

— Защо не оставиш Хари да ти направи едно кожено палто? Бизнесът си е негов, а ти много добре знаеш, че те обожава.

— В момента няма да ми помогне особено много — отвърнах аз. — Обясни ми защо турнирът се провежда при закрити врати в клуб „Метрополитън“. Спонсорът не иска ли събитието да бъде отразено по-широко, още повече че това е първото представяне на Соларин на Запад?

— Знаеш каква е целта на спонсорите — съгласи се Лили. — Соларин днес ще играе срещу Фиск. Ако двубоят бъде публичен вместо при закрити врати, може да даде обратен ефект. Фиск е малко луд.

— Кой е Фиск?

— Антъни Фиск — започна тя и се загърна още по-плътно в кожената пелерина — е голям играч. Британски гросмайстор, регистриран в пета зона единствено защото е живял в Бостън и е играл там активно. Учудена съм, че е приел да участва, след като не се е явявал от години. На последния турнир настоя публиката да напусне залата. Беше си внушил, че в помещението са монтирани подслушвателни устройства, че във въздуха се усещали тайнствени вибрации, които му пречели да мисли. Всички шахматисти стъпват на пръсти около него. Разправят, че Пол Морфи, първият шампион на Щатите, починал във ваната напълно облечен, а във водата плували дамски обувки. Лудостта е част от шахмата, но отсега да знаеш, че аз няма да изперкам. Подобни неща се случват единствено на мъжете.

— Защо само на тях?

— Защото шахът, миличка, е едиповска игра. Ликвидирай царя и го начукай на царицата. Това е целта на играта. Психолозите умират да вървят по петите на шахматистите, за да видят дали си мият ръцете прекалено често, дали душат стари кецове или мастурбират по време на почивките. След това описват всичко в „Джърнъл ъф ди Ей Ем Ей“.

Светлосиният ролс-ройс модел „Корниш“ спря пред клуб „Метрополитън“ на Шейсета улица, съвсем близо до Пето Авеню. Сол ни отвори вратата. Лили му подаде Кариока и пое пред мен по закритата рампа към покрит с едри камъни вътрешен двор към входа. Шофьорът не бе казал и дума по време на пътуването, но ето че сега ми намигна. Свих рамене и последвах Лили.