Катрин Невил - Осем

След като Хърманолд демонстрира дружелюбното си поведение, работниците започнаха да ме поглеждат с уважение. Наблюдавах ги как изнасят игралните маси и подреждат столове покрай прозорците, като оставят свободно островче в центъра. След това, колкото и да бе странно, се наведоха и започнаха да мерят пода и да оправят мебелите, вероятно за да се съобразят с някакъв невидим стандарт, който очевидно трябваше да бъде спазен.

Наблюдавах маневрите им с такова любопитство, че изобщо не забелязах мъжа, влязъл безшумно в залата, докато не мина покрай мен. Беше висок, слаб, с много светла руса коса, която покриваше яката на чупливи вълни. Носеше сиви панталони и бяла ленена риза, пусната отгоре, разкопчана, за да разкрие як врат и стегнати гърди на танцьор. Пристъпи енергично към работниците и заговори тихо. Мъжете се изправиха незабавно и го наобиколиха. Щом той протегна ръка, за да посочи нещо, те тутакси се спуснаха да изпълнят желанието му.

Преместиха няколко пъти огромното табло за вписване на резултатите, масата на арбитрите бе отдалечена от местата на играчите, а шахматната маса я гласиха ту напред, ту назад, докато застана на съвършено еднакво разстояние и от двете стени. По време на необичайните маневри забелязах, че нито един от работниците не надигна глас и не се възпротиви. Сякаш изпитваха страхопочитание към новодошлия и дори не смееха да го погледнат в очите, докато безропотно изпълняваха нарежданията му. След това разбрах, че той не само е забелязал присъствието ми, а дори ги разпитва за мен. Посочи ме и най-сетне благоволи да се обърне. Останах поразена. В него съзрях нещо безкрайно познато, но същевременно си оставаше напълно непознат.

Мъжът имаше високи скули, тесен орлов нос и яка челюст, изваяни като от мрамор. Очите му бяха светлосиви, по-точно зеленикави, също като течен живак. Приличаше на съвършена ренесансова скулптура, създадена от камък. И също като от камък от него лъхаше хлад и загадъчност. Бях очарована, гледах го хипнотизирана, като птичка, прикована от погледа на змия. Най-неочаквано той изостави работниците, прекоси стаята и спря пред мен.

Застана пред стола, хвана ръцете ми и ме изправи на крака. Пръстите му бяха обхванали лакътя ми, когато ме побутна към вратата, и едва тогава разбрах какво става. Зашепна на ухото ми:

— Какво правиш тук? Не бива да влизаш тук. — Долових едва забележим акцент. Бях стресната и шокирана от държането му. Все пак бях напълно непозната. Спрях веднага.

— Кой сте вие? — попитах го.

— Няма значение кой съм — отвърна все така тихо той. Погледна ме със светлозелените си очи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Важното е, че знам ти коя си. Допусна огромна грешка, като дойде. Тук те грози опасност. Усещам я във въздуха наоколо. Дори сега, в този момент.

Къде бях чувала тези думи?

— Но за какво говорите? — дръпнах се аз. — Дошла съм за шахматния турнир. Тук съм с Лили Рад. Джон Хърманолд ми каза, че мога…

— Да, да — прекъсна ме нетърпеливо той. — Всичко знам. И все пак трябва незабавно да си вървиш. Моля те, не настоявай за обяснение. Просто напусни този клуб час по-скоро… Моля те, послушай ме.

— Това е нелепо! — извиках аз. Той се озърна през рамо към работниците, след това бързо ме погледна. — Нямам никакво намерение да си тръгна, преди да ми кажете какво означава всичко това. Нямам представа кой сте. Та ние дори не сме се срещали. С какво право…

— Напротив, срещали сме се — прекъсна ме с тихия си глас той. Отпусна нежно ръка на рамото ми и ме погледна в очите. — И ще се срещнем отново. Сега обаче трябва веднага да си вървиш.

След тези думи си тръгна. Просто се врътна и напусна стаята безшумно, както се бе появил. В първия момент останах неподвижна, а в следващия усетих, че треперя. Погледнах към работниците и се оказа, че те продължават да местят и подреждат, сякаш не бяха забелязали нищо необичайно. Пристъпих към вратата, излязох на вътрешния балкон, все още объркана от необичайната среща. И в този миг се сетих. Той ми бе напомнил за гледачката от новогодишната нощ.

Лили и Хърманолд ме повикаха от залата долу. Както бяха застанали на подредените в шахматен ред черни и бели плочи на настилката, приличаха на странно пременени шахматни фигури, поставени на гигантска дъска. Бяха заобиколени от други гости.

— Слезте долу — провикна се Хърманолд. — Обещах да ви почерпя.

Тръгнах по балкона и заслизах към фоайето по застланото с червена пътека мраморно стълбище. Краката ми все още трепереха. Искаше ми се да остана насаме с Лили и да й разкажа за случилото си.