Катрин Невил - Осем

В този момент от същия край на коридора с танцова стъпка се появи Лили. Беше наметната с пелерина от самур, от която висяха пухкави опашки. Русата й коса бе вързана на три или четири кичура, щръкнали в различни посоки, така че не ставаше ясно къде завършва косата й и къде започва пелерината. Бозуел въздъхна и затвори очи.

Лили не му обърна абсолютно никакво внимание, целуна ме разсеяно по бузата, мина покрай нас и се стрелна в апартамента. Не беше лесно за човек с тялото на Лили да се стрелне, където и да е, но във всяка крачка на едрата й фигура имаше класа. Докато ни подминаваше, подхвърли с гърления си напевен глас:

— Кажи на твоя портиер да се пръждосва и да не ни губи времето. Сол ще обикаля, докато не тръгнем.

Бозуел се обърна, но преди да се оттегли, не пропусна да изпъшка многозначително. Влязох в апартамента си с огромна неохота, защото знаех какво ме очаква в този неделен следобед в компанията на човека, когото най-малко понасях в цял Ню Йорк — Лили Рад. Казах си, че този път ще се отърва набързо от нея.

Жилището ми се състои от едно просторно помещение с много висок таван и баня, до която се стига по дълго антре. В стаята имаше три врати, които водеха към килер, дрешник и сгъваемо легло, скрито в стената. Бе истинска оранжерия от огромни като дървета растения и екзотични цветя, между някои от които човек трябваше да се промъква. Навсякъде се виждаха купчини книга, подхвърлени бродирани марокански възглавници и всевъзможни находки от магазините за втора употреба по Трето Авеню — индийски ръчно рисувани настолни лампи с пергаментови абажури, изписани мексикански керамични кани, пъстри глинени птици от Франция, предмети от пражки кристал. По стените бяха закачени недовършени картини, някои от които все още неизсъхнали, стари снимки, поставени в резбовани рамки, и старинни огледала. От тавана висяха медни звънци, причудливи фигурки, лакирани хартиени риби. Единствената мебел в стаята бе старият абаносов роял, изтласкан близо до прозореца.

Лили пристъпваше сред хаоса като освободена пантера и побутваше по-дребните предмети в опит да открие кучето си. Пусна небрежно пелерината на пода. Не можах да повярвам на очите си, когато видях, че под нея тя бе с доста оскъдно облекло. Тялото на Лили напомняше скулптура на Майо с тънки глезени, изваяни прасци, които нагоре се разширяваха в щедро набъбнала мека плът. Бе успяла да натъпче цялата тази маса в къса розова копринена рокличка, която завършваше точно където започваха бедрата й. С всяка крачка наподобяваше неоформено желе, тресящо се и почти прозрачно. Лили вдигна една от възглавниците и измъкна отдолу малката космата топка, с която не се разделяше. Взе я на ръце и загука с гърления си глас.

— Ето къде се било скрило сладурчето ми Кариока — мъркаше тя. — Опитва се да се скрие от мама. Кученцето ми то.

Започна да ми се повдига.

— Искаш ли чаша вино? — предложих аз, докато Лили оставяше животинчето на пода. То продължи да обикаля и да джавка пискливо, а аз едва прикривах раздразнението си. Отидох до килера и извадих бутилка вино от хладилника.

— Това да не би да е ужасното шардоне на Луелин? — попита тя. — От цяла вечност се опитва да ми го пробута.

Пое чашата и отпи щедра глътка. Проправи си път между растенията и спря пред картината, над която работех, преди да нахлуе, за да съсипе неделята ми.

— Я кажи, познавам ли го този? — попита неочаквано тя и посочи мъжа в бяло на картината, яхнал скелет, който с малко усилия от моя страна щеше да се превърне във велосипед. — Да не би да си използвала за модел онзи тип долу?

— Кой тип долу? — попитах, седнах на скамейката пред рояла и я погледнах. Устните и ноктите й бяха в яркочервено. Цветът изпъкваше на бялата й кожа и тя приличаше на фаталната мръсница, подмамила Зеления рицар 14 14 „Сър Гауейн и Зеления рицар“ — романс за храброст и доблест от XIV век. — Б.пр. или Стария моряк 15 15 Поема на Самюъл Колридж за стар моряк, убил албатроса, който носи щастие. — Б.пр. да се впуснат в битка на живот и смърт. След това се замислих и видът й ми се стори изключително подходящ. Каиса, музата на шаха, бе не по-малко безпощадна от музата на поезията. А музите умеят да съсипват онези, които вдъхновяват.

— Мъжът на колелото — уточни Лили. — И той беше облечен по същия начин — загърнат, омотан. Всъщност видях го единствено в гръб. За малко да го прегазим. Трябваше да отбием към тротоара.

— Така ли? — учудих се аз. — Рисувала съм по фантазия.