Катрин Невил - Осем

— Страшничко е — отбеляза тя. — Все едно е човек, тръгнал към собствената си смърт. Има нещо зловещо в начина, по който този тип се върти около сградата ти…

— Какво? — Нещо бе извикало спомен в подсъзнанието ми. Пази се от светъл кон и ездача му, наречен Смърт. Къде бях чувала това?

Кариока спря да джавка и от гърлото му се носеха подозрителни ръмжащи звуци. Опитваше се да изрови стърготините от саксия с орхидеи и успешно ги разпиляваше по пода. Приближих се до него, грабнах го на ръце и го метнах в дрешника, след което затворих вратата.

— Как смееш да хвърляш кучето ми в дрешника! — възмути се Лили.

— Кучета се допускат в сградата единствено ако са в клетка — обясних. — Нямам клетка. Кажи сега какво те води насам! Не съм те виждала от месеци. — И слава богу, помислих си.

— Хари ти организира прощално парти — обяви тя, настани се на скамейката пред рояла и допи на един дъх остатъка от виното. — Иска да определиш датата. Сам ще сготви. Ноктите на Кариока неуморно деряха вратата на дрешника, но аз се престорих, че не чувам.

— С удоволствие ще дойда на вечеря — съгласих се аз. — Защо да не го направим в сряда? До следващия уикенд трябва да съм заминала.

— Чудесно — кимна Лили. От килера долиташе глухо блъскане, докато Кариока напразно се опитваше да избута вратата с малкото си телце. Лили се намести на скамейката до мен.

— Моля те, нека пуснем кучето от шкафа.

— Тръгваш ли си? — попитах обнадеждена.

Извадих четките от буркана и отидох до мивката, за да ги изплакна, все едно че тя вече бе излязла. Лили не отговори веднага. Най-сетне се обади:

— Чудех се дали имаш планове за днес следобед.

— Май плановете ми за днес се провалиха — отвърнах аз, докато изсипвах течен сапун в топлата вода и го разпенвах.

— Гледала ли си как играе Соларин? — Тя се усмихна едва-едва и ме погледна с огромните си сиви очи.

Оставих четките във водата. Това подозрително много приличаше на покана за някой шахматен двубой. Лили се гордееше, че никога не ходи по такива мачове, освен ако лично не участва.

— Кой е Соларин? — заинтересувах се аз.

Лили ме изгледа с искрено изумление, сякаш я бях попитала коя е кралицата на Англия.

— Все забравям, че не четеш вестници — въздъхна тя примирено. — Всички говорят за него. Та това е политическото събитие на десетилетието! Твърди се, че е най-добрият шахматист след Капабланка, истински гений. За пръв път от три години насам му разрешават да напусне Съветския съюз…

— Аз пък си мислех, че Боби Фишър е най-добрият шахматист — отвърнах и започнах да плакна четките в горещата вода. — Защо беше цялата шумотевица в Рейкявик миналото лято?

— Поне си чувала за Исландия. — Лили се изправи, приближи се и се облегна на рамката на вратата. — В интерес на истината Фишър не играе повече. Носят се слухове, че не може да защити титлата си, че никога вече няма да играе публично. Затова руснаците са надигнали глави. Шахматът е националният им спорт и са готови да се изядат един друг, само и само да стигнат до върха. Ако Фишър се оттегли, ще останат само руснаци претенденти за титлата.

— Значи, който руснак се окаже най-добър, той ще спечели — отбелязах аз. — И ти си мислиш, че този…

— Соларин.

— Мислиш, че Соларин ще успее ли?

— Може да спечели, може и да не спечели! — тросна се Лили. — Точно това ме учудва най-много. Всички твърдят, че е най-добрият, а пък руското Политбюро не го подкрепяло. А това е абсолютно задължително за всеки руски играч. В интерес на истината през последните няколко години не му позволявали да играе!

— Защо? — Оставих четките да се сушат и избърсах ръце. — След като толкова се натискат да спечелят, все едно че е въпрос на живот и смърт…

— Очевидно не е от съветските кадри — обясни Лили, извади бутилката вино от хладилника и си наля нова чаша. — Преди три години в Испания се случило нещо. Соларин бил завлечен нанякъде посред нощ, призован от матушка Русия. Първо разправяха, че се разболял, след това плъзна слух, че е с нервно разстройство. Какво ли не се изприказва, а после — нищо. Нищо не се чу повече за него. До миналата седмица.

— Какво стана миналата седмица?

— Най-ненадейно Соларин пристигна в Ню Йорк, буквално заобиколен от тяхното КГБ. Влиза в шахматния клуб на Манхатън и заявява, че иска да участва в Специалния индивидуален шампионат. Направо възмутително, и то по няколко причини. За него трябва да получиш лична покана. Соларин не е бил сред поканените. Това е турнир само за пета зона, а пета зона означава САЩ. СССР е четвърта зона. Не можеш да си представиш какъв смут настана, когато разбрали кой е.