Катрин Невил - Осем

Баща ни говореше за заминаване хиляди пъти. И въпреки това, макар да имаше много връзки по Дунава и на Босфора, все хора, които щяха да уредят безопасното ни преминаване, той така и не тръгна. Къде да отида? — питаше той. Със сигурност няма да е у дома в Гърция, нито пък в Европа, която все още тъне в следвоенната мизерия. И тогава се случи нещо, което го накара да вземе решение. То промени целия ни живот.

Беше в края на декември 1953 година, в една тъмна нощ, малко преди да се разрази буря. Всички си бяхме легнали, кепенците на дачата бяха спуснати и огънят в камината бе подкладен. Ние, момчетата, спяхме в едната спалня на долния етаж, затова първи чухме почукването по прозореца, звук много по-различен от клоните на дърветата, които се блъскаха в стъклата. Беше човек. Отворихме прозореца, след това и капака и видяхме среброкоса жена в дълга тъмна пелерина. Тя ни се усмихна и прескочи през прозореца. След това коленичи пред нас на пода. Беше толкова красива.

— Аз съм Минерва — баба ви — каза ни тя. — Викайте ми Мини. Пътувах дълго и съм уморена, но нямаме време за почивка. В опасност съм. Събудете мама и й кажете, че съм дошла. — След това ни прегърна, а ние хукнахме на горния етаж, за да събудим нашите.

— Значи най-сетне баба ти се появи — изръмжа баща ми към мама и потри сънен очи. Останахме учудени, защото Мини ни бе казала, че е наша баба. Как можеше да бъде и баба на мама? Баща ми прегърна обичната си съпруга, а тя се изправи боса и разтреперана. Целуна я по меднорусата коса и по очите. — Толкова дълго я чакахме със страх — прошепна той. — Сега поне нещата са към края си. Обличай се. Ще сляза долу да се запозная с нея. — Поведе ни със себе си и слязохме при застаналата пред огъня Мини. Тя вдигна огромните си очи, когато приближихме, пристъпи и го прегърна.

— Юсеф Павлович — обърна се тя към баща ни — както и към нас — на безупречен руски. — Преследват ме. Нямаме време. Трябва да бягаме, всички. Разполагаш ли с кораб, който незабавно да ни откара до Ялта или Севастопол? Още тази нощ?

— Не съм готов за подобно нещо — започна той и положи ръце на раменете и на двама ни. — Не мога да поведа семейството си в тази буря и да излезем току-така в морето през зимата. Трябваше да ме предупредиш, да кажеш по-рано. Не можеш да ме молиш в последната минута… и да се появяваш посред нощ…

— Казвам ти, че трябва да заминете! — извика тя, стисна ръката му, а нас отблъсна. — От петнайсет години знаеш, че този ден ще настъпи… ето че дойде. Как е възможно да кажеш, че не съм те предупредила? Пътувах чак от Ленинград…

— Значи си я намерила? — попита баща ни развълнуван.

— От дъската няма и следа. А с тези се сдобих по друг начин. — Отметна пелерината, приближи се до масата и на мътната светлина остави на масата не една, а три шахматни фигури, които блестяха в златно и сребърно. — Бяха пръснати на какви ли не места в Русия — каза тя.

Баща ни стана, впил очи във фигурите, ние, момчетата, приближихме, за да ги докоснем. Бяха златна пешка и сребърен слон, покрити с бляскави скъпоценни камъни, а също и кон от сребърен филигран, вдигнал се на задните си крака с широко разтворени ноздри.

— Сега върви на доковете, за да подсигуриш кораб — прошепна Мини. — Ще дойда с децата веднага щом се облекат и съберат багажа. Побързай, за бога… вземи ги със себе си. — Тя посочи фигурите.

— Това са моите деца и моята жена — възпротиви се той. — Аз отговарям за безопасността им. — Мини пристъпи към нас, а очите й горяха с пламъци, по-искрящи от фигурите.

— Ако тези фигури попаднат в чужди ръце, няма да можеш да осигуриш безопасност на семейството си! — изсъска тя.

Баща ни я погледна в очите и взе решение. Кимна бавно.

— Имам рибарска шхуна в Севастопол — каза й той. — Слава знае как да я намери. Ще съм готов за отплаване след не повече от два часа. Нека да са три и дано Господ ни закриля в тази мисия. — Мини стисна ръката му и той се втурна нагоре по стълбите.

И така, баба, с която току-що се бяхме запознали, ни нареди да се облечем. Родителите ни бяха слезли долу, татко отново прегърна мама, зарови лице в косата й, сякаш искаше да запомни аромата й. Целуна я отново по челото, след това се обърна към Мини и тя му подаде фигурите. Кимна сериозно и излезе в нощта.

Мама се решеше и се оглеждаше, докато ни нареждаше какво да правим и какво да вземем от горния етаж. Докато се качвахме, я чух да казва тихо на Мини:

— Значи дойде. Дано Господ да те накаже, задето отново си започнала проклетата игра. Мислех, че е приключила… завинаги.