Катрин Невил - Осем

Ню Йорк

Септември 1973 година

ПРИБЛИЖАВАХМЕ ДРУГ ОСТРОВ сред виненочервеното море. Това бе сто и двайсет километрова ивица земя в Атлантическия океан, известна като Лонг Айлънд. На картата прилича на огромен шаран, чиято уста всеки миг ще се отвори към Джамайка Бей и ще погълне Стейтън Айлънд, с опашка, замахнала към Ню Хейвън, за да разпръсне малки островчета също като капки след себе си.

Докато лодката ни се насочваше към сушата с издути над искрящото море платна, дългата пясъчна ивица, осеяна с малки заливчета, ми се стори истински рай. Дори някои от имената им, които помнех, ми се сториха екзотични: Куог, Пачог, Пеконик и Масапекуа — Йерихон, Вавилон и Кисмет. Сребърната игла на Файър Айлънд бе прегърнала назъбения бряг. Статуята на свободата, вдигнала гордо факлата на деветдесет метра над пристанището в Ню Йорк, бе все още скрита от погледа ни, въпреки това призоваваше пътниците към златната порта на капитализма.

Двете с Лили бяхме застанали прегърнати на палубата със сълзи в очите. Питах се какво ли си мисли Соларин за тази земя на изгрева, богатството и свободата, толкова различна от тъмнината и страха, които си мислех, че са завладели всяко кътче на Русия. През месеца, прекаран в Атлантическия океан, дни наред четяхме дневника на Мирей и много нощи посветихме на формулата. Нито веднъж през това време Соларин не спомена за миналото си в Русия, не каза и дума за бъдещето. Всеки миг, прекаран с него, бе като златна капка, попаднала някъде във времето, също като скъпоценните камъни по синия плат, ярки и безценни. Тъмнината под тях си оставаше непроницаема.

Сега, докато оправяше платната и яхтата се насочваше към острова, се запитах какво ли ще стане, когато играта приключи. Мини все повтаряше, че играта няма да свърши. Дълбоко в сърцето си знаех, че тя има край, който ще настъпи скоро.

Навсякъде наоколо се полюшваха яхти и лодки. Колкото повече приближавахме към брега, толкова по-оживен ставаше морският трафик — мяркаха се пъстри флагове, плющяха платна над разпенените води, плъзгаха се моторници също като водни кончета. Край някои от големите кораби забелязахме сивите катери на бреговата охрана. Имаше толкова много кораби, че се зачудих какво става. Лили ми обясни.

— Не знам дали това е късмет, или не — каза тя, когато Соларин пое руля, — но този комитет по посрещането не е за нас. Ами да! Днес е Денят на труда!

Точно така. Освен това бе последният ден от сезона за яхтите, което обясняваше защо всички са излезли да поплават.

Докато стигнем залива Шинекок, лодките около нас станаха толкова много, че почти нямаше място за маневриране. Четирийсет яхти се бяха наредили на опашка за влизане в залива. Затова отплавахме към залива Моричес, където служителите на бреговата охрана бяха толкова заети да теглят на буксир яхти и да вадят пияни от водата, че едва ли щяха да забележат дребна яхта като нашата, която опитваше да се промъкне тайно заради нелегалните имигранти и контрабандната стока на борда.

Тук опашката се движеше по-бързо. Докато ние с Лили прибирахме платната, Соларин включи мотора и спусна шамандури, за да ни предпазят от удари с другите яхти. Корабче, поело към открито море, мина застрашително близо до нас. Пътник, облечен специално за разходка с яхта, се протегна и подаде на Лили пластмасова чаша шампанско с панделка на нея. Това бе покана за коктейл в шест часа в яхтклуба в Саутхамптън.

Имах чувството, че минаха часове, а напрежението ни изтощи, докато всички около нас се веселяха. Също като на война, казах си аз, последният сблъсък ще реши изхода. Обикновено става така, че войникът, току-що уволнен, на сутринта бива застрелян от снайперист тъкмо когато е на стълбата към самолета, който ще го отведе у дома. Макар нищо да не ни застрашаваше освен глоба от 50 000 долара и двайсет години затвор, задето се опитвахме да вкараме в страната руски шпионин, не бях забравила, че играта все още не е приключила.