Катрин Невил - Осем

Най-сетне се измъкнахме от навалицата и се отправихме към Уестхамптън. Наоколо не се мяркаше никой, затова Соларин ни остави на кея с Лили, Кариока, сака с фигурите и оскъдния багаж. След това пусна котва в залива, съблече се по бански и доплува до нас. Отбихме се в местна кръчма, за да се преоблечем в сухи дрехи и да решим какво да правим. Чувствахме се като замаяни, докато Лили отиде да се обади на Мордекай, за да му разкаже какво става.

— Не можах да се свържа — оплака се тя, щом се върна. Бях поръчала три коктейла „Блъди Мери“ с боднато във всеки стръкче целина. Трябваше да отидем при Мордекай с фигурите. Или поне да се опитаме да го открием.

— Приятелят ми Ним има къща близо до Монтаук Пойнт, на около час оттук — казах им аз. — Влакът от Лонг Айлънд спира там. Можем да стигнем по пътя за Куог. Предлагам да му оставим съобщение, че отиваме, и да вървим. Прекалено опасно е да се появим в Манхатън. — Замислих се за града с плетеницата еднопосочни улици, колко е лесно да те приклещят и да няма накъде да избягаш. След всичките ни премеждия да се оставим да ни притиснат като безполезни пионки щеше да е истинско престъпление.

— Хрумна ми нещо — рече Лили. — Мога да доведа Мордекай. Той никога не се отдалечава много от диамантената улица. Сигурно е в книжарницата, където ви запознах, или в някой ресторант наблизо. А също да се отбия вкъщи и да взема една от колите, а след това ще дойдем на острова. Ще донесем и фигурите, които Мини каза, че са в него, и ще ви позвъним, когато стигнем в Монтаук Пойнт.

— Ним няма телефон — казах й аз, — освен свързания с компютъра му. Дано да види съобщенията, иначе няма как да отидем.

— Тогава да си определим час, в който да се срещнем — предложи Лили. — Какво ще кажете за девет довечера? Така ще успея да го открия, да му разкажа за приключенията ни и да се похваля с новите си шахматни умения… ами той ми е дядо. Не съм го виждала месеци наред.

Планът ни се стори разумен и аз набрах номера на Ним, за да се свържа с компютъра и да съобщя, че след час ще пристигнем с влака. Допихме напитките си и тръгнахме пеша към гарата. Лили щеше да се отправи към Манхатън, за да се срещне с Мордекай, а ние със Соларин да поемем в обратната посока.

Нейният влак пристигна към два, преди нашия. Качи се, стиснала Кариока под мишница, и се обърна към нас.

— Ако се окаже, че няма да успея да пристигна до девет, ще оставя съобщение на компютърния номер, който ми даде.

Двамата със Соларин не можехме да се надяваме на по-ранен влак за Лонг Айлънд. Седнах на зелена дървена пейка и заоглеждах тълпите пътници около нас. Соларин остави багажа и се настани до мен.

Въздъхна нетърпеливо и погледна празните релси.

— Човек би си казал, че сме в Сибир. Мислех, че хората отвъд океана са точни, че влаковете никога не закъсняват. — Скочи и започна да обикаля сред пътниците като затворено в клетка животно. Не издържах да го гледам повече, затова метнах сака с фигурите на рамо и също станах. В този момент по високоговорителите съобщиха за пристигането на нашия влак.

Въпреки че разстоянието от Коуг до Монтаук Пойнт бе едва седемдесет километра, пътуването ни отне повече от час. Докато дойдем от Куог и изчакаме на перона, бяха минали два часа, откакто оставих съобщението на компютъра на Ним. Въпреки това не очаквах да го видя, защото имаше вероятност да проверява съобщенията си веднъж на месец.

Така че останах искрено изненадана, когато забелязах високия Ним да върви към мен, с разрошена от вятъра медноруса коса, а дългият бял шал се вееше на всяка крачка. Щом ме забеляза, се ухили като луд, размаха ръце и затича. Заобикаляше пътниците, които, притеснени, се отдръпваха от пътя му, за да не се сблъскат. Щом пристъпи до мен, ме грабна, прегърна ме и зарови лице в косата ми, а след това ме притисна така, че замалко да се задуша. Повдигна ме от земята и ме завъртя, а когато най-сетне ме пусна, ме отдръпна от себе си, за да ме огледа. В очите му блестяха сълзи.

— Господи, господи — шепнеше той с дрезгав глас и клатеше глава. — Бях сигурен, че си загинала. Не съм мигнал, откакто научих, че си заминала от Алжир. Бурята… оттогава нямаме никакви сведения за теб! — Не можеше да откъсне поглед от мен. — Мислех си, че съм те убил, като те изпратих по този начин…

— Откакто ми стана наставник, не мога да кажа, че здравето ми се е подобрило — съгласих се аз.

Той грееше и отново ме привлече за втора прегръдка. В този момент усетих как се напрегна. Пусна ме бавно и вдигна глава. Беше се втренчил над рамото ми с изражение на удивление и недоверие. Дали не беше страх? Не бях сигурна.