Катрин Невил - Осем

— Не съм я започнала аз — опита да се защити Мини. — Бъди благодарна, че се порадва на петнайсет години спокойствие, през които съпругът ти отдаде любовта си и роди две деца, които бяха винаги до теб. Това бяха петнайсет години, безопасността да ти диша във врата. Много повече е, отколкото имах аз. Нали аз те предпазвах от играта…

Повече не успяхме да чуем, защото гласовете им се превърнаха в недоловим шепот. В следващия момент някой заблъска по вратата. Двамата се спогледахме и хукнахме към стаята. Неочаквано Мини се появи на прага. Чухме стъпките на мама по стълбите, докато някой долу разбиваше вратата, и крясъци, които отекнаха над гръмотевиците.

— През прозореца — побутна ни Мини към клоните на дърветата, подпрели южната стена. Бяхме се качвали и слизали по този начин стотици пъти. Бяхме по средата, увиснали като маймуни, когато чухме писъка на мама.

— Бягайте — викаше тя. — Спасявайте се! — След това около нас остана само плющенето на дъжда, чак докато се спуснахме в овощната градина.

Огромната порта към имението на Ним се отвори. Дърветата блестяха на светлината на угасващия ден. В самия край бе фонтанът, който беше замръзнал през зимата, но сега искреше, обграден от далии и цинии, а водата припяваше като звънчета на вятъра, заедно с прибоя на морето.

Ним спря и ме погледна. Усещах напрежението на Соларин.

— Тогава за последен път видяхме мама — каза Ним. — Мини скочи от прозореца на втория етаж. Дъждът вече бе образувал локви. Тя се надигна и ни повлече през овощната градина. Въпреки плющенето на дъжда чувахме писъците на мама, трополенето из къщата. „Претърсете горите!“ — извика някой, докато Мини ни водеше към скалите.

Ним спря разказа си и ме погледна.

— Боже! — Цялата треперех. — Заловили са майка ви… Как успяхте да избягате?

— В края на овощната градина имаше скали, които се спускаха към морето — продължи Ним. — Когато стигнахме там, Мини ни скри под една издатина. Видях, че носи нещо подобно на подвързана в кожа Библия. Извади нож и сряза няколко страници, сгъна ги бързо и ги напъха в ризата ми. След това ми нареди да вървя, да тичам към кораба с всички сили. Трябваше да предупредя баща ми да ни чака със Саша, но не повече от час. Ако те с брат ми не успееха да дойдат, Мини поръча двамата с татко да заминаваме и да скрием фигурите на безопасно място. Отказах да тръгна без Саша. — Ним погледна сериозно Соларин.

— Тъй като бях само на шест — започна да разказва Соларин, — не можех да се спусна по скалите бързо като Ладислаус, който бе четири години по-голям и бърз като вятъра. Мини се страхуваше, че ще ни заловят всички, ако не успея да ги следвам. Когато Слава тръгна, той ме целуна и ми каза да бъда смел… — Погледнах Соларин и забелязах в очите му сълзи, докато си припомняше детството. — Имах чувството, че двамата с Мини се спускахме по скалите часове наред, докато бурята около нас вилнееше. Най-сетне се добрахме до доковете на Севастопол. Корабът на баща ми бе отплавал.

Ним слезе от колата. Лицето му се бе превърнало в сурова маска. Мина от нашата страна, отвори вратата и ми подаде ръка.

— Аз падах десетки пъти — заговори той, докато ми помагаше да сляза. — Подхлъзвах се в калта и на скалите, докато се добера до кораба на татко. Когато видя, че пристигам сам, той изпадна в паника. Разказах му какво се бе случило, какво е казала Мини за фигурите. Татко се разплака. Седна, отпусна глава в ръцете си и се разрида като дете. „Какво ще стане, ако се върнем… ако се опитаме да ги спасим?“ — попитах го аз. — „Какво ще стане, ако другите заловят фигурите?“ Той вдигна поглед и дъждът отми сълзите му. „Заклел съм се пред майка ти, че няма да допусна подобно нещо да се случи — каза ми той. — Дори това да струва живота на всички ни…“

— Искаш да кажеш, че сте заминали, без да изчакате Мини и Александър ли? — попитах. Соларин слезе от моргана и взе багажа.

— Не беше толкова просто — опита се да обясни Ним. — Чакахме часове, много повече от определеното време. Баща ми крачеше напред-назад по палубата, аз се качвах по мачтите с надеждата да ги зърна в бурята. Най-сетне се примирихме, че няма да дойдат. Бяха ги хванали. Друго обяснение нямаше. Когато баща ми се приготви за отплаване, аз го помолих да почака още малко. Тогава той ми каза, че това се очаквало да се случи, дори е било планирано. Двамата с него заминахме за Америка. Бил наясно още от деня, в който се оженил за мама, може би дори преди това, какво представлява играта. Знаел, че вероятно ще настъпи ден, че неизбежно ще настъпи такъв ден, когато Мини ще се появи и ще поиска семейството ми да направи огромна жертва. Денят бе дошъл и семейството ми бе потънало в нощта. Заклел се пред мама, че преди да се опита да спаси децата си, ще спаси фигурите.