Катрин Невил - Осем

Александър огледа притихналата гора. Наблизо се обади кукувица, а след това се възцари тишина. Чуваше се единствено шепотът на капките, които се стичаха от дърветата. Той пусна юздите на коня и пристъпи към колибата.

Побутна вратата и тя се открехна със скърцане. Очите му още не бяха свикнали със сумрака вътре, ала той усети мириса на голия дървен под и на лоена свещ, угасена наскоро. Стори му се, че чу нещо да шава в мрака. Сърцето му заблъска.

— Там ли сте? — прошепна Александър към тишината. След това забеляза искрите и мириса на подпалена слама, с която някой запали свещта. Блясъкът й освети красиво овално лице, ореол от червена коса с цвят на мед и лъскави зелени очи, които го наблюдаваха очаквателно.

— Успяхте ли? — попита Мирей толкова тихо, че той се напрегна, за да я чуе.

— Да. В затвора „Ропша“ е — промълви в отговор Александър, макар от много километри да не бе мярвал жива душа. — Ще ви отведа. Има и още. У него е една от фигурите, точно както се страхувахте.

— Ами останалите? — попита тихо Мирей. Зелените й очи не се откъсваха от него.

— Не можех да науча нищо повече, без да събудя подозренията му. Беше истинско чудо, че ми каза и това. А да, още нещо — френското нашествие в Египет може да се окаже доста повече, отколкото предполагаме, вероятно служи за прикритие. Генерал Бонапарт е повел много учени.

— Учени ли? — попита тихо Мирей и се приведе напред на стола.

— Математици, физици, химици — обясни Александър. Мирей погледна през рамо към тъмния ъгъл на колибата.

От мрака се появи високата слаба фигура на мъж с ястребов профил, целият в черно. Държеше за ръка момченце на около пет, което се усмихна мило на Александър. Принцът също му се усмихна.

— Чу ли? — попита Мирей Шахин. Той кимна мълчаливо. — Наполеон е в Египет, ала не по моя молба. Какво прави там? Колко е научил? Искам да се върне във Франция. Ако тръгнеш веднага, колко време ще ти отнеме, за да стигнеш при него?

— Той може да е в Александрия, може да е и в Кайро — отвърна Шахин. — Ако мина през Турската империя, ще стигна при него за две луни. Трябва да взема Ал-Калим с мен — отоманците ще видят, че той е Пророкът, Porte ще ми позволи да премина и ще ме отведат при сина на Летиция Бонапарт.

Александър слушаше разговора с удивление.

— Говорите за генерал Бонапарт, сякаш го познавате — обърна се той към Мирей.

— Той е корсиканец — заяви тя. — Френският ви е много по-добър от неговия. Нямаме време за губене. Отведете ме в „Ропша“, преди да е станало прекалено късно.

Александър се обърна към вратата и помогна на Мирей да се загърне в пелерината, когато забеляза малкия Шарло до себе си.

— Ал-Калим иска да ви каже нещо, Ваше височество — обади се Шахин и посочи момчето. Александър погледна детето с усмивка.

— Скоро ще станете велик цар — заяви Шарло с тънкото си детско гласче. Александър продължаваше да се усмихва, ала усмивката му се стопи, щом чу следващите думи на детето. — Кръвта по ръцете ви ще остави по-малко следи, отколкото кръвта по ръцете на баба ви, макар че деянието ще бъде същото. Мъж, от когото се възхищавате, ще ви предаде — виждам студена зима и огромен пожар. Вие помогнахте на майка ми. Заради това ще бъдете спасен от предателството на този човек и ще царувате двайсет и пет години…

— Достатъчно, Шарло! — изсъска Мирей, стисна сина си за ръката и погледна мрачно Шахин.

Александър стоеше, без да помръдва, вледенен до кости.

— Това дете притежава гадателски умения! — прошепна той.

— Тогава се възползвайте от чутото — солна се тя, — вместо да се чудите като стара вещица над колода Таро. — Поведе детето след себе си и изфуча навън, без да обръща внимание на руския принц. А той гледаше Шахин и срещна непроницаемия черен поглед, когато чу гласа на малкия Шарло.

— Съжалявам, maman — шепнеше детето. — Съвсем забравих. Обещавам повече да не го правя.

В сравнение с „Ропша“ Бастилията приличаше на палат. Тук бе студено и влажно, нямаше прозорци, откъдето да влиза дори лъч светлина. Затворът бе истинска тъмница, храм на отчаянието. Абатисата бе оцеляла две години на застояла вода и помия, с каквато хранеха прасетата. Мирей бе посветила тези две години на опити да я намери.

Александър ги вкара тайно в затвора и поговори с надзирателите, които го обичаха много повече от баща му и бяха готови да направят всичко за него. Мирей все още стискаше Шарло за ръка, докато следваха фенера на тъмничаря по мрачните коридори. Александър и Шахин вървяха след нея.