Катрин Невил - Осем

Килията на абатисата бе дълбоко в недрата на затвора, малка дупка, заключена с тежка метална врата. Мирей усети леден страх. Тъмничарят я пусна напред и тя пристъпи вътре.

Старицата лежеше като парцалена кукла. На светлината на фенера повехналата й кожа бе жълта като на съсухрено листо. Мирей се отпусна на колене до нара и прегърна затворничката, за да й помогне да се изправи. В нея не бе останал живот и тя всеки момент можеше да се разпадне на прах.

Шарло се приближи и пое немощната ръка на абатисата в своята.

— Maman — прошепна той, — тази царица е много болна. Тя би искала да я изведем от това място, преди да умре… — Мирей го погледна, след това вдигна очи към застаналия зад нея Александър.

— Ще видя какво мога да направя — обеща той. Излезе навън при пазача. Шахин застана до леглото. С огромно усилие абатисата се опита да отвори очи, ала силите не й стигнаха. Мирей се наведе над гърдите на старицата и усети как в очите й избликват горещи сълзи и стягат гърлото й. Шарло отпусна ръка на рамото й.

— Има нещо, което тя иска да каже — прошепна той на майка си. — Чувам мислите й… Тя не иска да бъде погребана от други… майко — мълвеше детето. — Има нещо скрито в роклята й! Нещо, което трябва да вземем. Тя иска да го вземем.

— Мили боже! — прошепна Мирей, когато Александър се върна в килията.

— Да я отведем, преди тъмничарят да реши нещо друго — настоя той. Шахин се наведе над леглото и пое абатисата на ръце, сякаш бе перо. Четиримата излязоха бързо от затвора през врата, която ги отведе в дълъг подземен коридор. Най-сетне излязоха на светло, недалече от мястото, където бяха оставили конете. Шахин се качи на коня с лекота, макар че държеше абатисата в едната си ръка, и веднага се насочи към гората, последван от другите.

Щом стигнаха на пусто място, спряха и слязоха от конете. Александър пое старицата на ръце. Мирей разстла пелерината си на земята, за да положат върху нея умиращата. Абатисата, все още със затворени очи, се опита да заговори. Александър й донесе вода в шепи от близкия поток, ала тя нямаше сили, за да отпие.

— Знам… — започна тя с дрезгав неуверен глас.

— Знаехте, че ще дойда за вас — довърши вместо нея Мирей и помилва горещото чело, докато абатисата се мъчеше да продължи. — Страхувам се, че закъснях. Моя скъпа приятелко, ще имате християнско погребение. Сама ще приема предсмъртната ви изповед, тъй като тук няма никой. — По лицето й се стичаха сълзи, когато коленичи до абатисата и стисна ръката й. Шарло също се отпусна на колене и положи ръце на робата, която висеше по слабото тяло на жената.

— Мамо, то е тук, в дрехата — между плата и подплатата — извика той. Шахин се приближи и извади остър bousaadi, за да разреже плата. Мирей спря ръката му, но в същия момент абатисата отвори очи и заговори с дрезгав шепот.

— Шахин — промълви тя и по лицето й плъзна усмивка, когато се опита да вдигне ръка, за да го докосне. — Най-сетне откри своя пророк. Съвсем скоро ще се срещна с твоя Аллах… Ще му отнеса… почитта ти… — Тя изпусна ръката му и очите й се затвориха. Мирей се разрида, ала устните на абатисата продължаваха да се движат. Шарло се приведе напред и притисна устни към челото на абатисата. — Не режете… плата… — изрече тя. Повече не помръдна.

Шахин и Александър стояха неподвижни под капещите клони на дърветата, а Мирей се хвърли върху тялото на мъртвата абатиса, разтърсвана от ридания. След няколко минути Шарло потегли майка си настрани. Малките му ръце вдигнаха тежката роба на абатисата от съсухреното й тяло. Върху подплатата на роклята тя бе изрисувала шахматна дъска с кръв, собствената си кръв, вече спечена и покафеняла. На всяко едно от полетата се виждаше символ, изписан много внимателно. Шарло погледна към Шахин и мъжът му подаде нож. Детето внимателно преряза конеца, който държеше тъканта към подплатата. Под шахматната дъска се показа тежко парче плат в наситено синьо, покрито с бляскави скъпоценни камъни.

Париж

Януари 1799 година

Шарл-Морис Талейран закуцука по каменните стълби към двора, където го очакваше каретата. Денят бе тежък, изпълнен с обвинения и обиди, отправени към него от петима министри заради подкупите, които се говореше, че е приел от американската делегация. Бе прекалено горд, за да се оправдава и извинява, а спомените за неотдавнашната бедност го възпираха да признае греховете си и да върне парите. Седеше и ги наблюдаваше, потънал в ледено мълчание, докато те го заливаха с обвинения. Когато се измориха, той стана и напусна, без да им даде основание за нови обиди.