Катрин Невил - Осем

Куцукаше уморен по калдъръмения двор към каретата. Тази вечер щеше да се храни сам, имаше намерение да отвори бутилка отлежало червено вино и да се накисне в гореща вана. Това бяха единствените му мисли, когато кочияшът го забеляза и се втурна към каретата. Талейран му даде знак с ръка да се качи на капрата и сам си отвори вратата. Щом седна, чу леко шумолене в тъмното купе. Напрегна се.

— Не се страхувай — изрече женски глас — глас, който разпрати студени тръпки по гърба му. Облечена в ръкавица ръка стисна неговата в тъмнината. Каретата пое по осветените улици и той най-сетне видя сметановата кожа и меднорусата коса.

— Мирей! — извика Талейран, ала тя притисна устните му с ръкавицата. Преди да осъзнае какво става, той бе на колене в клатушкащата се карета и обсипваше лицето й с целувки, заровил пръсти в косата й, шепнеше хиляди думи, докато умът му се бореше за надмощие. Имаше чувството, че полудява.

— Да знаеш колко дълго те търсих — не само тук, навсякъде. Как можа толкова време да не ми напишеш поне една дума, да не ми дадеш някакъв знак? Не можех да си намеря място, толкова се страхувах за теб… — Мирей притисна устни към неговите, за да го накара да замълчи, докато той вдъхваше аромата й и плачеше. Сдържаните седем години сълзи се смесиха с нейните, докато двамата се притискаха като деца, изгубени в морето.

Влязоха в дома му под прикритието на нощта, през високите френски прозорци към градината. Без да спре, за да ги затвори или да запали лампа, той я взе на ръце и я отнесе до дивана, дългата й коса се разстла по рамото му. Съблече я, без да каже дума, покри тръпнещото й тяло със своето и се загуби в топлата й плът, в копринените коси.

— Обичам те — шептеше той. За пръв път изричаше тези думи.

— Твоята любов ни дари с дете — промълви Мирей и го погледна на лунната светлина, нахлула през прозореца. Той имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.

— Ще си направим и друго — каза той и усети как страстта го разтърсва като ураган.

— Закопах ги — каза Талейран, докато седяха на лъскавата маса в приемната до спалнята му. — В Зелената планина в Америка. Не мога да отрека, че Куртиад се опита да ме убеди да не го правя. Той имаше повече вяра от мен. Все си мислеше, че си жива. — Талейран се усмихна на Мирей, която седеше с разрошена коса, свила се в домашния му халат от другата страна на масата. Беше толкова красива, че той гореше от желание да я обладае отново. Само че консервативният Куртиад бе до тях и сгъваше внимателно салфетката си, докато слушаше разговора им.

— Куртиад — каза той и се опита да овладее избликналите чувства, — имам дете, син. Казва се Шарло, кръстен е на мен. — Обърна се към Мирей. — Кога ще видя малкото чудо?

— Скоро — обеща Мирей. — Замина за Египет, където е разквартирувал войските си генерал Бонапарт. Ти колко добре познаваш Наполеон?

— Аз го убедих да замине там — поне така му се иска да мисли. — Разказа й набързо за срещата с Бонапарт и Давид.

— Така разбрах, че все още има надежда да си жива, че си била бременна — обясни той. — От Давид научих за Марат. — Беше много сериозен, ала Мирей тръсна глава, за да пропъди мисълта. — Има още нещо, което трябва да знаеш — продължи бавно Талейран и погледна Куртиад в очите. — Има една жена — името й е Катрин Гранд. Тя също е свързана с „Шаха Монглан“. Давид ми каза, че Робеспиер я наричал Бялата царица…

Мирей бе пребледняла като платно. Ръката й стискаше ножа за масло с такава сила, сякаш се канеше да го пречупи. В първия момент силите не й достигнаха, за да заговори. Устните й бяха така побелели, че Куртиад й наля шампанско, за да й влее малко сили. Тя погледна Талейран в очите.

— Къде е сега? — прошепна младата жена.

В първия момент Талейран сведе очи над чинията, след това вдигна синия си поглед към нея.

— Ако снощи не те бях открил в каретата — призна бавно той, — сега щеше да е в леглото ми.

Седяха смълчани, Куртиад бе свел поглед към масата, докато Талейран не откъсваше очи от Мирей. Тя остави ножа на масата, отблъсна стола, изправи се и пристъпи към прозорците. Талейран също се изправи, за да я последва, застана зад нея и я прегърна.

— Имал съм много жени — прошепна той до косата й. — Мислех, че си мъртва. А след това, когато разбрах, че не си… Ако я видиш, ще разбереш.

— Виждала съм я — заяви Мирей. Обърна се и го погледна в очите. — Тази жена стои зад всичко. В нея са осем от фигурите.

— Седем — поправи я Талейран. — Осмата е у мен. — Мирей го погледна удивена.