Катрин Невил - Пожарът

Съществуваше обаче един фактор, върху който моите ясновидски способности нямаха власт.

Хаидѐ.

— Хаидѐ! — възкликна младият Дюма, когато зърна за първи път моята прекрасна, бременна в последния месец съпруга. — Боже мой! Какво великолепно име! Нима наистина съществуват жени извън стиховете на Байрон, които се казват така?

Накратко, той бе завладян от очарованието на Хаидѐ, както биваше завладян и всеки друг, независимо дали беше почитател на стиховете на баща й, или не! Александър започна да прекарва дни, седмици, затънал в сляпата си любов към съпругата ми, попиващ всяка нейна дума. Тя му разказа цялата си история. Двамата се заобичаха като близки приятели.

Мина малко повече от месец след пристигането на младия Дюма и Фурие — тогава шейсет и две годишен, сам стар революционер — прецени, че трябва да споделим с него нашата тайна, цялата, да му обясним участието на Байрон в нея, за да може той да я отнесе на Ла Файет.

Бяхме много близо до решението на загадката.

Вече бяхме завършили първия етап — притежавахме онова, което алхимиците наричат философски камък — червеникав прах, ключа към всичко на света. Вярвах в това от десетгодишна възраст. Чрез него щяхме да създадем идеалното човешко същество, да направим първата крачка към новата цивилизация — окончателната цел, за постигането на която изобщо бе създаден шахът Монглан. Бяхме обвили философския камък във восък, бяхме го киснали във вода, която пък бяхме прецедили в точно определено време на годината.

Знаех, че часът бе ударил. Стоях на прага на мига, в който щях да превърна идеалното си настояще в идеално и безкрайно бъдеще.

Взех разтвора.

Отпих.

В този миг нещата страшно се объркаха.

Вдигнах очи. Хаидѐ стоеше на вратата на лабораторията, сложила ръка на сърцето си. Сребристите й очи бяха огромни и искряха. До нея, стиснал ръката й, се бе изправил последният човек, когото очаквах да видя в онзи момент — Каури.

— Не! — извика съпругата ми.

— Късно е — каза Каури.

Лицето му изразяваше страшна мъка, която никога няма да забравя. Гледах ги от другия край на помещението. Мина цяла вечност, преди да си върна дар словото.

— Какво направих? — казах задавено. Бавно започнах да осъзнавам ужаса на стореното.

— Сложи край на всичките ни надежди — прошепна Хаидѐ.

Преди да осъзная смисъла на думите й, тя припадна. Каури я подхвана и я положи на пода, а аз се хвърлих да помагам. Преди да стигна до другия край на лабораторията обаче, действието на еликсира започна. Зави ми се свят и седнах до безмълвната си съпруга. Каури, облечен в дългата си бяла роба, бе коленичил до нас.

— Никой не мислеше, че ще сториш това — рече той мрачно. — Ти беше избраният, дори баща ми знаеше пророчеството за теб. Той вярваше, че ти и майка ти — Белият цар и Черната царица — ще изпълните задачата, поставена от „Книгите на равновесието“. Но сега се боя, че единственото, което ни остава, е отново да разпръснем фигурите на шаха, да скрием поне онези, които са в ръцете ни, да ги запазим непокътнати, докато се появи друг, който веднъж завинаги да сложи край на Играта. Ти вече не можеш да сториш това, не можеш да разгадаеш последната тайна, защото се поддаде и потъна в алчността, която надвива разума. Трябва да го стори някой, подготвен да защитава истината до края на вечността, без да таи и най-малка надежда, че би могъл да използва даровете на шаха Монглан за своя изгода.

— Цяла вечност? — отвърнах аз объркан. — Искаш да кажеш, че ако Хаидѐ пие от еликсира, както сторих аз, двамата с нея ще трябва да бродим по земята вечно и да браним фигурите на шаха от всякакви посегателства, докато се появи онзи, който ще прозре скрития далеч от моите очи истински отговор на тайната?

— Не, не и Хаидѐ — каза Каури. — Тя никога няма да пие от еликсира. От мига, в който пое мисията си — а това беше отдавна, тогава с нея още бяхме деца, — тя не е сторила нищо в своя изгода, нито пък в изгода на онези, които обича. Тя служеше само на висшата кауза, за чието постигане всъщност е създаден и самият шах.

Погледнах Каури и в този миг ужасът ме завладя напълно. Прилоша ми още по-силно и започна да ми се гади. Какво бях сторил?

— Ти би ли искал такава участ за нея? — попита меко Каури. — Би ли искал за нея това бъдеще, на което току-що сам се обрече? Или би оставил нещата в ръцете на Аллаха?

Дали щях да оставя нещата в ръцете на Аллах, на съдбата или на късмета, нямаше никакво значение. Не контролирах събитията. След по-малко от месец майка ми и Шахин се завърнаха по спешност.