Лий Чайлд - Нещо лично

— Но то не се счупва.

— По тази причина и двамата си плюят на петите. Но Кот остава в Париж. Предпочита да прекрати разследването още на място. Окопава се наблизо и неотклонно наблюдава терасата. Дни наред. Има вероятност и франсетата да са го светнали. Трябва да се провери. Както и да е. В крайна сметка той получава своя шанс. Появяват се тримата, разследващи случая. Когато ме зърва през мерника си, решава, че е ударил джакпота. Малкото му сърчице се разтуптява. След което той се успокоява и натиска спусъка.

— Искаш да кажеш, че е улучил Хенкин погрешка?

— Не е била негова грешка. Хваща ме централно на мушката. Ледено спокоен, без никакви съмнения, че олимпийският медал е негов. Щом натисне спусъка, аз съм мъртвец. Но куршумът лети във въздуха близо четири секунди. В това време извива силен вятър. Спомням си, че видях пламъка от дулото, после заплющя някакво знаме наблизо и после главата на Хенкин се пръсна. Вятърът беше отклонил куршума. Едва с двайсетина сантиметра за всичките хиляда и петстотин метра. Но достатъчни, за да свирне покрай гърдите ми, отдясно наляво, и да се забие в него.

— Не можеш да го докажеш.

— Мога. Ако е бил Дацев и се е целил в Хенкин, щеше да бъде убит Бенет. Той беше следващият в редицата. Не можеш да спориш с вятъра. Изви внезапно. Знамената заплющяха като луди. После утихна също толкова внезапно. През цялата сутрин беше така. Разфучава се за миг и спира. Това може да се провери.

О’Дей замълча за момент, поклати глава и каза:

— Двама стрелци. Боже господи! Трябва да предложим тази теория на Лондон и на Москва. Длъжни сме, ако сме замесени във всичко това. Рик?

Шумейкър се забави за миг, после кимна.

— Съгласен съм.

— Джоун?

— По-добре да смятаме, че са двама, а да се окаже един, отколкото да смятаме, че е един, а да се окажат двама — каза Скаранджело. — И да сгрешим, ще е от предпазливост, а не от недоглеждане.

О’Дей не поиска мнението на Кейси Найс.

— Отивам в Лондон — обявих аз.

— Сега ли? — вдигна вежди О’Дей.

— Не ми пука за снимката в спалнята му. Не ми пука, че този червей стреля по мен. Това е професионален риск за всяко ченге. Но той прояви небрежност и не ме улучи. Не би трябвало да опитва при толкова ветровито време. Резултатът е убийството на невинен човек. Което е различно. Груба грешка! Вие правилно казахте, че след като съм го пипнал веднъж, ще го пипна и втори път.

— А после какво?

— Ще му измъкна ръката от рамото и ще го пребия до смърт с нея.

— Не става — отсече О’Дей. — Ще заминеш за Лондон, когато аз ти кажа. Ситуацията е сложна и е нужна подготовка.

— Не можете да ми заповядвате — отвърнах. — Аз съм цивилен.

— Става въпрос да помогнем на страната ни. Нека го направим както трябва.

Замълчах.

— Хенкин не е бил невинен човек — добави О’Дей. — Като офицер в КГБ е вършил престъпления.

Не отговорих.

— Нали ти казах? — подхвърли той.

— Какво?

— Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.

— Дали и в Лондон ще работят заедно? — обади се Скаранджело.

— Вероятно — отвърнах аз. — Това е среда, която изобилства от мишени. За тях ще е добре да удвоят огневата си мощ.

— А кой ще участва във втората операция? Карсън или Дацев?

— Не си падам по хазарта.

— А ако си падаше?

— Карсън. Хенкин каза, че Дацев не обича репетициите, и мисля, че наистина е така.

— Чакаш да се подготвим, а след това отиваш в Лондон — отсече О’Дей.

Заседанието приключи. Спуснах се по стълбите и излязох през червената врата с намерението да се прибера в кутията от гофрирана ламарина. Но Кейси Найс ме настигна на прага.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — подхвърли тя.

Идеята беше добра. За последен път бях ял в Париж — онзи крок мадам , който ми беше платил самият Евгений Хенкин.

— Къде? — попитах.

— Извън базата — рече тя. — В едно малко ресторантче.

— Имаш ли кола?

— И да, и не.

— Какво значи това?

— Ще видиш.

— Става — кимнах аз.

— Първо трябва да се преоблека — добави тя.

Беше с черен костюм, тъмен чорапогащник и хубави обувки. Перфектно облекло за Вашингтон или Вирджиния, но не чак толкова за провинциална кръчма в околностите на Файетвил.

— Ще те изчакам — казах аз.

— Пет минути — обеща тя.

Петте минути се оказаха десет. Но чакането си струваше. Когато й отворих, на прага стоеше момиче с конска опашка, облечено горе-долу като при пътуването ни до Арканзас. Със същото кафяво кожено яке върху бяла тениска, но с други джинси. В подобен цвят, но с ниска талия. Жестоко протрити, оръфани и избелели. Мисля, че им викат „изстрадали“, макар че специално за тези терминът ми се струва неподходящ. Нима можеше да има по-добро място за джинси от това, върху което бяха в момента?