Глен Купър - Десетата зала

Другарите му се насъбраха около него и Жан посочи с факлата си изображенията на храстите с червените плодчета и петделни листа.

— Доколкото мога да преценя, това е бодливо грозде. Сокът на плодовете му е добър за различни видове отпадналост. И онези лози там. Струва ми се, че са от семейството на упойващите, за които се казва, че били лек срещу втрисане.

Бартомио разглеждаше големия човек птица на отсрещната стена.

— Видяхте ли това създание, братя? — Посочи с пръст еректиралия пенис на фигурата. — И този е надарен като другия. Между другото, дори аз знам какви са растенията около него. Ливадна трева.

— Така е — изсумтя Жан. — Обикновена трева. Няма особена стойност като лекарство, макар че я ползвам от време на време, за да сгъстя някоя лапа.

Бернар бавно обикаляше залата и разглеждаше стените.

— Вече почти се уморих да повтарям, но в целия християнски свят не съм виждал подобно място. Струва ми се…

Под краката му се чу хрущене и Бернар изгуби равновесие. Падна, като изпусна факлата и си одраска коленете.

Абелар се завтече към него и му подаде ръка.

— Добре ли си, приятелю?

Бернар посегна за факлата, но дръпна рязко ръка, сякаш беше видял готова да го нападне змия, и се прекръсти.

— Вижте тук! Боже мой!

Абелар сниши факлата си, за да разгледа по-добре какво бе стреснало другаря му. Покрай стената имаше натрупани на купчина жълто-бели човешки кости. Абелар също се прекръсти бързо.

Жан се присъедини към тях и започна да оглежда находката.

— Тези кости не са отскоро — отбеляза. — Не мога да кажа от колко време клетникът лежи тук, но мисля, че определено не е малко. И вижте само черепа му! — Тилът зад лявото ухо беше разбит и хлътнал дълбоко. — Умрял е от насилствена смърт, дано Бог даде покой на душата му. Чудя се дали това не е нашият художник?

— Откъде можем да знаем? — сви рамене Бернар. — Който и да е бил, длъжни сме да приемем, че е християнин, и съответно трябва да го погребем както подобава. Не можем да го оставим тук.

— Съгласен съм, но ще трябва да се върнем някой друг ден с торба за останките му — каза Абелар. — Не бих искал да го обезчестя, като оставя част от костите му тук и разпилея останалите някъде другаде.

— С купичката му ли ще го погребем? — възкликна Бартомио като малко дете.

— Каква купичка? — попита Жан.

Бартомио протегна факлата си, докато едва не докосна варовиковата купичка с размерите на две свити човешки длани, която лежеше на пода между костите на краката.

— Тази!? — рече той. — Със старата му купичка за храна ли ще го погребем?

Много след като костите бяха погребани в гробището и в църквата бе отслужена литургия за мъртвия, Жан разгледа отново жълтеникавата каменна купа, която държеше на писалището до леглото си. Беше тежка, гладка и прохладна на допир, и докато я обгръщаше с ръце, неволно си помисли за човека в пещерата. Той самият имаше тежък хаван и чукало за стриване на билки. Един ден импулсивно го извади от шкафа в лечебницата и го постави до купата на покойния. Не се различаваха особено.

Помощникът му, млад монах на име Мишел, го наблюдаваше подозрително от мястото си в ъгъла.

— Нямаш ли нищо за вършене? — раздразнено го попита Жан. Младежът с продълговато лице бе неспособен да си гледа работата.

— Не, отче.

— Е, ще ти кажа как да си запълниш времето до вечерня. Смени сламата на всички сламеници в лечебницата. Пак са се появили дървеници.

Младият монах затътри крака с кисела физиономия, като си мърмореше нещо.

Килията на Жан бе отделено помещение в дългата лечебница. Обикновено заспиваше веднага щом събуваше сандалите си и полагаше глава на сламеника, без да обръща внимание на хъркането и стоновете на пациентите си. След отиването в пещерата обаче спеше неспокойно, мислите му непрекъснато се връщаха към изображенията по стените и скелета в залата. Веднъж сънува как костите му се подредиха отново, скелетът се надигна и се превърна в човека птица. Събуди се, плувнал в противна лепкава пот.

През тази нощ остана да лежи буден и да се взира в малката свещ, която бе оставил да гори на писалището между двете каменни купи.

Обхвана го натрапчиво желание.

То нямаше да утихне лесно.

И наистина не изчезна, докато не замъкна Бартомио, Бернар и Абелар със себе си на покритите с роса ливади и влажни гори около манастира.

Не се стопи, докато не събраха пълни кошници с различни треви, бодливо грозде и упойващи лози.

Не се разсея, докато Жан не смачка плодовете, не наряза и стри растенията в хавана си и свари гъстата каша, за да приготви отвара.