Скот Прат - Един невинен клиент

Отидохме до старческия дом, за да изпразним стаята на мама. Джек беше пристигнал с нощния полет и ми помогна да изнесем мебелите и да ги натоварим. След това ние с Каролайн отидохме в погребалното бюро, а Джек и Лили откараха мебелите в къщата на мама.

Посрещна ни висок слаб очилат мъж — говореше с тих глас и леко фъфлене — и ни въведе в помещението с ковчезите.

В помещението бяха разпръснати двадесетина. От махагон и тик, дъб и неръждаема стомана. Мъжът първо ни заведе до една кръгла маса в ъгъла.

— Моля, седнете. Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Или сладки?

Сладки? Не исках никакви сладки. Хвърлих му поглед, който би накарал повечето хора да млъкнат, но той само се усмихна. След това сложи на масата един кочан и измъкна отнякъде химикалка.

— Чел съм много за вас, господин Дилард — започна той, — но не познавам майка ви. Разкажете ми за нея.

— Защо? — Знаех, че не му пука нито за мен, а още по-малко за нея. Единствено искаше да измъкне колкото може повече пари от нас.

— Ние поемаме отговорността да се свържем с вестниците за некролога — обясни мъжът. — Имам нужда само от малко основни данни. Опитайте се да си спомните всички добри неща, които се сещате във връзка с нея.

— Тя беше корава жена. Отгледа мен и сестра ми сама — баща ни е загинал във Виетнам. Работеше като счетоводителка в една компания за покриви и переше дрехите на чужди хора, за да изкара някой долар отгоре. Не би приела помощ от никого. Не говореше много и смяташе, че светът е ужасно място. Как ви се струва?

— Къде ходеше на черква?

— Не вярваше в Бог. Смяташе, че християнската религия е световна измама, създадена, за да се контролират хората и да се смъкват пари от тях, като ги карат да се чувстват виновни. Смятате ли, че ще отпечатат това?

— Имаше ли братя и сестри?

— Брат. Мижитурка, която на седемнадесет се удави в река Ноличуки.

— Родителите й?

— И двамата са мъртви.

— Ще ни извините ли за минутка? — обади се Каролайн, хвана ме за ръката и ме изведе във фоайето.

— Защо не ме оставиш аз да се оправя с това? — попита тихо.

— Мразя тези задници. Дебнат хората, когато са нещастни.

— Изглеждаш уморен. Защо не излезеш и не дремнеш в колата, докато аз се оправя тук?

— Аз в легло не мога да спя, а ти ме караш да спя в колата?

— Моля те! Просто се опитай да се отпуснеш. Ще се почувстваш по-добре. Ще свърша колкото може по-скоро.

Бях започнал да си мисля, че ще се побъркам. Полу на шега си казвах, че съм луд от години, но с всичко, което се бе случило в късната пролет, като се почне от излизането на Сара от затвора и последвалото й връщане там, чувствах, че потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в един психически ад. Безсъние. Липса на апетит. Нежелание за физически натоварвания. Сякаш нищо вече не ме радваше, включително и музиката. Ставах все по-голям фаталист и губех надежда. Не изпитвах вече ентусиазъм и нищо не ме интересуваше особено. Включително сексът. Сякаш се бях превърнал в безчувствен робот, който си съществуваше просто така от ден за ден и не изпитваше никакви чувства.

Качих се в колата и седнах на дясната седалка. Затворих очи, но не можах да задряма. Накрая написах бележка на Каролайн, слязох от колата и тръгнах пеша. До вкъщи бяха най-малко единадесет километра, а краката ми тежаха като оловни, но реших, че разходката ще ми помогне. Освен това щях да имам време да обмисля всичко. Първо се насилих да си мисля за приятни неща. Представях си как Джек удря здраво топката, как Лили танцува по сцената, радостта на Каролайн, когато донесох четвърт милион долара в сак…

Но след малко съзнанието ми започна да изпраща картини, които бяха много по-заплашителни. Същите, които виждах, когато нощ след нощ се опитвах да заспя. Как запушват устата на Джони Уейн Нийл и го извличат от съдебната зала. Мехурчетата, които се издигаха на светлината на фаровете, когато Тестър-младши ме избута в езерото. Изражението му, когато ми каза, че съм му отнел таткото. Фантазията как му размазвам главата с тоягата. Синината върху лицето на Ейнджъл Крисчън на полицейската снимка. Кръвта на Дейвид Бауърс върху ризата ми. Самодоволството на Мейнард, увисналият от устата език. Майка ми с памперс, легнала безпомощно в болничното легло, а от устата й се стича слюнка. И накрая Сара. Винаги Сара, когато беше млада и невинна. „Джоуи, махни го от мен. Боли!“

Когато Каролайн ме настигна с колата на около три километра от къщи и отвори вратата, бях достигнал неподозирани равнища на омраза срещу себе си. Мразех се, защото вкарах Сара в затвора и защото не бях успял да стигна до сърцето на майка си. Мразех се, защото помагах на чудовища като Мейнард Буш, Рандъл Финч и Били Докъри плюс дълъг списък с още много други имена. Аз бях курва, жалко подобие на човешко същество.