Скот Прат - Един невинен клиент

Ландърс се запита за какво му е на Браун бележникът при това кратко обобщение. Този тип наистина беше тъп. Заобиколи леглото, за да огледа дебелия кит. По тялото имаше поне десетина рани от нож, съсредоточени около врата и гърдите.

— Значи проповедник, а? Май някой не е харесал поучението.

— Това е най-малкото — вметна Браун. — Пишката му я няма.

— Леле! Сериозно? — Заради кръвта Ландърс не беше забелязал тази подробност. Погледна между краката на кита. Там не се виждаше нищо, освен тъмночервена лепкава каша. Който и да му бе отрязал патока, сигурно се бе потрудил здравата. Ландърс си помисли, че с тоя тумбак китът всъщност вероятно отдавна не е виждал собствената си пишка.

— Има и още нещо — продължи Браун. — Тази заран някаква жена звъннала в шерифската служба. Живее до моста „Пикън“ и котката й се върнала с малък подарък. Човешки пенис. Вероятно е на този юнак тука.

Логиката му беше смайваща.

— Имаш ли някаква представа откога е мъртъв? — попита Ландърс.

— Студен и вкочанен. Бих казал, че става дума за повече от осем часа.

— Охранителни камери?

— Само при рецепцията. Няма нито на паркинга, нито някъде другаде.

На вратата се почука и влезе един патрулен полицай, носеше снимка 9×13 на мъртвия. Подаде я на Браун и той я връчи на Ландърс и изръмжа:

— Действай де. Да помагаш ли си дошъл, или да зяпаш?

— Твоето желание е заповед за мен едва когато случаят официално бъде прехвърлен в моята градинка.

Браун го погледна мръснишки.

— Защо не се разходиш със снимката до „Пърпъл Пиг“ и не поразпиташ?

— Готово — съгласи се Ландърс. — Нещо друго?

— Не мисля. Хората ми издирват жената, която е била дежурна снощи, претърсват стаите и са тръгнали по нюпортската следа. Ти самият каза, че криминалистите са на път. Мисля, че засега всичко е под контрол.

— Прекрасно. Значи поемам към заведението.

Ландърс слезе по стълбите, мина покрай патрулните полицаи и се качи в колата си. И в същия момент видя една от репортерките на местния вестник — мотаеше се около входа, Силвия не знам коя си. Не беше красавица, но не беше и отблъскваща, така че Ландърс слезе и отиде при нея, за да поклюкарстват. Пусна й малко информация за липсващата патка; помисли си, че може да изкара някоя свирка в знак на благодарност.

После, докато караше по Рон Стрийт, не спираше да поглежда снимката на мъртвия проповедник. Мъжът имаше червеникава коса, донякъде благоприлични черти, широки бакенбарди, които се спускаха до края на мекото на ушите му като на Елвис Пресли. Не беше грозен тип, но определено не беше от класата на Ландърс.

— Отче, какво си направил, за да те убият? — попита Ландърс снимката, докато завиваше в паркинга на „Пърпъл Пиг“. — Мушнал си дъртата си патка не там, където трябва, а?

Каролайн Дилард, облечена в зашеметяващ модерен тъмносин костюм от „Келвин Клайн“, си пое дълбоко дъх, изправи рамене и закрачи към приемната. Зад бронираното стъкло седеше намусен дундест мъж на средна възраст с къса коса, сресана по средата, и уста, пълна с тютюн за дъвчене. Беше с черна риза с корава яка и с избродирана на гърдите значка. Под нея бяха извезани думите „Център за задържане, окръг Вашингтон“. Докато Каролайн се приближаваше към гишето, той изстреля кафеникава тютюнена струйка в една пластмасова чашка от кафе.

Каролайн взе бланката за свиждане, усмихна се и каза:

— Трябва да се срещна със затворник номер 7740. — В Центъра за задържане на окръг Вашингтон хората, изглежда, нямаха имена. Всичко и всички бяха номерирани.

Пазачът я погледна похотливо и попита:

— Имаш ли лична карта, хубавице?

— Казвам се Каролайн Дилард — отговори тя. Това беше едва третото й посещение в Центъра за задържане и по време на другите две не беше попадала на този служител. Бръкна в чантата си, извади шофьорската си книжка и я пусна в металния поднос под стъклото.

— Адвокатка ли си? — попита пазачът.

— Аз съм помощник на Джо Дилард.

— Съпруга?

— Да.

— Прекалено хубава си, за да си женена за тоя мърляч.

Каролайн въздъхна.

— Ако провериш списъка на лицата с разрешен достъп, ще ме намериш.

Полицаят отвори една тетрадка със спирала и без да бърза, започна да преглежда страниците.

— Надушвам те през прозореца — каза. — Миришеш хубаво.

— С удоволствие ще кажа на началника ти, че харесваш как мириша — Каролайн се вгледа в името, избродирано под баджа. — Полицай Кейгъл, нали? Шерифът ни идва на гости всяка Коледа. Много добри приятели сме. — Това си беше чиста лъжа, шерифът никога не беше стъпвал у тях, но май подейства.