Скот Прат - Един невинен клиент

Лили скоро щеше да завърши и да се изнесе, така че тазвечерният й танц беше може би последната ми възможност да я видя на сцената в града. Каролайн бе хореографирала за нея соло на фона на песен за сексуалното насилие. Каква ирония, като се имаше предвид случаят с мен и Сара и някои от нещата, които Ърлин ми беше разказала за Ейнджъл.

Песента беше „Добре съм“ на Кристина Агилера. Лили танцуваше, откакто проходи. Много я биваше в акробатиката, степа, балета и джаза, но лирическият танц ми беше любим. Обичах гъвкавите движения, скоковете и грациозните завъртания.

Лили беше с бяла рокля с дълъг ръкав и деколте по врата. Ръкавите бяха буфан. Камъчетата по роклята проблясваха в синьо и златисто на светлината на прожекторите. Лили се носеше по сцената, сякаш летеше върху облак. Бях удивен от промените, които бяха настъпили в нея само за половин година, откакто за последен път бях имал удоволствието да я гледам. Тя вече не беше момиче, беше станала млада жена. Красива и талантлива млада жена.

Сърцето ме заболя, докато я гледах. Дългите й слаби ръце съвършено улавяха фините музикални акценти, краката й бяха силни и гъвкави. Осъзнах, че се усмихвам. Лили беше толкова чиста и прекрасна. Моят ежедневен свят беше изпълнен с жестокост, зло и грозота. Толкова рядко изпитвах възвишени чувства, че в един момент усетих главата си замаяна, а дъхът ми секна. Докато слушах текста на песента, разбрах какво иска да каже Каролайн. Песента беше за млада жена, поела вината и срама за сексуалното насилие от страна на баща си.

Когато танцът свърши, бързо отидох зад кулисите и помолих една танцьорка да повика Лили от съблекалнята. Когато тя излезе, я целунах по бузата.

— Благодаря, скъпа! Беше наистина прекрасно!

— Татко, какво ти става?

— Нищо — отговорих. — Чувствам се прекрасно.

Тя се надигна на пръсти, целуна ме по бузата и ми прошепна в ухото:

— За пръв път те виждам да плачеш.

Бих предпочел да се съсредоточа върху случая на Ейнджъл, но трябваше да се разправям с Мейнард Буш. Освен Ейнджъл и може би Рандъл Финч, той беше моят последен клиент, който можеше да получи смъртно наказание.

Бях назначен да защитавам Мейнард от съдията в криминалния съд в Съливан Каунти и началото на процеса бързо наближаваше. Съдията бе назначил младия адвокат Тимъти Уокър от Картър Каунти за мой помощник, но скоро се оказа, че той не може да се оправя с Мейнард. Не можех да го обвинявам, но така посещенията в затвора оставаха на мой гръб.

Мейнард беше един от най-страховитите и опасни хора, които съм имал неудоволствието да защитавам. Имаше дълго криминално досие, изпълнено с насилие, и беше прекарал по-голямата част от съзнателния си живот в затвора. Беше хищник, който непрестанно търсеше слабости и начин да спечели предимство. Да си имаш работа с него си беше постоянна игра на котка и мишка. Проблемът беше, че и аз, и Мейнард искахме да сме котката. В резултат не се спогаждахме добре.

На съдебното заседание за смяна на мястото на гледане на делото Мейнард най-неочаквано каза на съдията, че не си върша работата, и заяви, че иска нов адвокат. Съдията много добре знаеше, че Мейнард просто се опитва да забави процеса, и му отговори, че ще трябва да ме приеме. Удовлетвори искането за смяна на мястото на процеса обаче. Той щеше да се проведе през юни в Маунтън Сити. Разполагах само с четири седмици да завърша подготовката си, а Мейнард не искаше да сътрудничи. Уредих да го прегледа съдебен психиатър, но той не пожела да разговаря с него. Наех детектив да разпита свидетелите и да провери фактите. Когато го изпратих в затвора, Мейнард му казал да се разкара. Постъпи по същия начин и с експерта по смекчаващи вината обстоятелства.

Цели три седмици не отидох при Мейнард. Отчасти защото бях зает, но исках и да си помисли, че сценката, която бе разиграл в съда, ме е обидила. Основната причина обаче беше, че винаги, когато бях близо до него, настръхвах.

Малко след осем вечерта трима надзиратели го въведоха в стаята за разпити в окръжния затвор на Съливан Каунти. Днес бях имал дълъг ден, но не исках повече да отлагам разговора с Мейнард.

Той беше висок и слаб. Годините злоупотреба с метамфетамин и кокаин го бяха направили кльощав като болен от анорексия. Черната му коса, която сресваше на път по средата, се спускаше чак до раменете. Кожата му беше мургава, а очите черни като косата. Никога не го бях питал, но предполагах, че във вените му тече индианска кръв. Най-вероятно на чероки или чикасоу. Ръцете и торсът му бяха покрити с татуировки — сложните изображения подсказваха на хората, които разбираха от подобни неща, че е член на някакво арийско братство. Повечето бели затворници членуваха в него: то им помагаше да останат живи. Татуировките по гърдите и гърба на Мейнард представляваха религиозни символи. На гърдите му се мъдреше голям гълъб, а на гърба още по-голям кръст. Видях ги, когато един ден надзирателите го доведоха без риза.