Барбара Виктор - Липса на болка

Вратата на самолета се отваря, но минават секунди, преди двама войници да тръгнат заедно надолу по стълбичката; единият се подпира на рамото на другия, докато радостните целувки и прегръдки на семействата им ги разделят. Тогава се появява третият войник и се разплаква, когато към него се спуска някаква девойка и се хвърля в обятията му. Този път няма жертви. Шестима бяха обещани и толкова пристигнаха.

Внезапно израелските журналисти се спускат напред, следвани от обърканите представители на чуждестранните медии, които не разбират защо е това ново оживление пред вратите на самолета.

Ави крачи бавно, широкоплещест, все така красив, въпреки че е блед от месеците, прекарани в затвора. На последното стъпало се обръща надясно и вдига ръка, за да поздрави началник-щаба, който го притегля към себе си и го потупва по гърба. Ръкува се с Ярив, последният се смее от искрена радост и изненада, че го вижда отново. И тогава моят генерал се оглежда, сякаш е забравил за възгласите и овациите на посрещачите.

Щастието е само на три крачки от мен и изпитвам странното усещане, че тялото ми е олекнало, а смехът и плачът ми се смесват. Той ме докосва, сякаш за да се убеди, че съм реална. Тогава се разплаквам, дъхът ми се смесва с неговия и вече съм забравила за това, което е било преди, и дори болката, че не е бил близо до мен в продължение на толкова много месеци.

Смътно дочувам радостни възгласи, бляскат светкавици на фотоапарати, а после ни поднасят микрофони. Той ме притиска към себе си, усмихва се широко и отговаря на въпросите, с които го обсипват. Аз не съм способна да говоря.

— Как се чувства човек, когато се завърне у дома, в Израел, генерал Херцог? — вика някакъв репортер.

— Страхотно — отговаря Ави.

— Как беше там? — пита друг.

Ави повдига рамене, уморена усмивка пробягва по лицето му.

— Интересно — отвръща той и ме притиска още по-силно към себе си.

— Кой ви плени?

Поредният „блестящ“ въпрос. И аз ли задавам толкова тъпи въпроси?

— Групата на Абу Ибрахим „Революционен съвет“ — отговаря Ави.

— Защо и вие бяхте освободен при тази размяна, когато бяха обещали да пуснат само шестима израелци?

— Не сме го обсъждали с Ибрахим.

През тълпата преминава лек смях.

— Сирийците предявили ли са някакви специални изисквания за вашето освобождаване? — настоява друг журналист.

— Не мога да коментирам този въпрос — казва Ави. — Сирийците не се консултираха с мен при воденето на преговорите.

— Как се отнасяха с вас?

Ави се надвесва над мен, устните му са върху моите.

— Обичам те — шепне той.

В очите ни отново проблясват светкавици.

— Как се отнасяха с вас, генерале? — повтаря репортерът.

— Лекарите бяха много добри, тези, които ме плениха, не бяха толкова приятни, но все пак съм във форма.

И той ме целува отново.

— Коремът ти е много пораснал. Аз ли направих това?

Все още не мога да говоря.

— Какво се случи и как бяхте пленен?

Всичко това ми се струват само празни приказки.

— Не си спомням друго, освен че карах и внезапно избухна експлозия, след което се събудих в болница, където почти не се говореше иврит.

Всички се изсмиват.

— Толкова ми липсваше. Благодарение на теб останах жив — казва тихо Ави.

— Струва ли си да се преживее всичко това заради войната в Ливан?

— Не съм аз този, който ще го реши — отговаря спокойно Ави.

Тогава някой умник от тълпата се провиква:

— Маги ли ще вземе специалното интервю?

Ави ме поглежда и се усмихва, преди да отговори:

— Тя вече получи нещо специално.

Лицето ми пламва, тъй като всички започват да подвикват, да подсвиркват и да ръкопляскат отново.

Дик Свенсон застава точно срещу нас с микрофон в ръка, а миникамерата на Крис снима всеки сантиметър от тялото и главата ми.

— Маги — казва с усмивка Дик, — това е много силен момент от личния ти живот и милионите хора, които те обичат, искат да знаят как се чувстваш сега, когато Ави отново е при теб у дома.

След всичките тези години май най-после ще имам привилегията да застана от другата страна на микрофона, и то точно в момент, когато временно съм загубила способността си да говоря.

— Какво чувстваш, Маги? — повтаря въпроса си Дик, като се приближава още повече.

Внезапно настава пълна тишина, тъй като всички очакват отговора ми. Поглеждам към Ави Херцог и се чувствам сигурна само в едно.

— Чувствам — отговарям съвсем тихо аз — липса на болка.