Лий Чайлд - 61 часа

— Успяхте ли?

— Засега — отвърна той.

— Значи трябва да се обадите на момичето във Вирджиния. При предишния разговор бяхте много рязък с нея. И май й затворихте телефона.

— Късно е. Сигурно вече си е тръгнала.

— Все пак опитайте.

Ричър съблече тежката шуба, окачи я на закачалката и седна на столчето в антрето. Набра запаметения номер и помоли да го свържат с Аманда.

Оказа се, че тя все още е на работното си място.

— Няма съмнение, че N06BA03 е фармацевтичният код на метамфетамина — каза в слушалката той.

— Четирийсет тона? — попита тя.

— Почти непокътнати.

— Боже!

— И ние си казахме същото.

— Какво ще правиш?

— Нищо. Местните ченгета поеха нещата в свои ръце.

— Как изглеждат четирийсет тона дрога?

— Еднакво.

— Но как е възможно такова огромно количество метамфетамин да се изгуби някъде в системата?

— Не знам. Постоянно се губят разни неща. Стават гафове. Вероятно не са били много горди с този факт. Ценностите рядко се променят с настъпването на мира. Може би затова са закодирали цялото количество. После са забравили какво означава този код, забравили са и къде е била скрита дрогата. Далеч от очите, далеч от ума.

Тя не отговори.

— Благодаря за помощта, Сюзан — промълви той.

— Пак заповядай.

— Кажи на твоя човек в „Лакланд“, че някои чиновници вземат пари за изпълнението на специални поръчки. Тези неща не са били открити случайно. Може би това е начинът да му се отплатиш.

— Медали „Бронзова звезда“ има колкото искаш. Друго?

— Нещо около Каплър?

— Безпричинна оставка. Това е всичко. Съгласна съм, че е странно, но не открих нищо. Или е чист, или някой е почистил след него.

— Ясно — рече Ричър. — Благодаря.

— Нещо друго?

— Не. Мисля, че приключихме.

— Време е да се сбогуваме?

— Предполагам.

— Беше ми приятно да разговарям с теб.

— На мен също. Бъди щастлива, Сюзан. Още веднъж ти благодаря.

— За нищо.

Тя затвори. Той остана за миг на стола. Със затворени очи и слушалката в скута. Чу сигнала за свободно, постави я върху вилката и се насочи към кухнята.

Джанет Солтър беше там с книга под мишница. Пълнеше чашата си с вода от чешмата. Беше тръгнала да си ляга. Ричър й направи място и тя се отправи към стълбите. После той реши да направи още една обиколка на къщата. Полицайката в библиотеката стоеше на два метра от прозореца. Нащрек, но спокойна. Колежката й в антрето беше седнала на стола пред телефона, опряла лакти на коленете си. Ричър надникна през прозореца на гостната и тръгна нагоре към стаята си. Остана на тъмно, без да дръпне пердетата. Върху покрива на верандата имаше дебел пласт замръзнал сняг. Улицата беше пуста, с изключение на патрулката пред вратата с униформения полицай зад волана, дълбоките заледени коловози и силния вятър.

Всичко беше спокойно.

Настолният компютър върху бюрото на Сюзан във Вирджиния издаде мелодичен звън. Входящ имейл с временната парола на управление „Човешки ресурси“. Тя го копира и го прехвърли в диалоговия прозорец. Старият рапорт беше във формат PDF. Като фотокопие онлайн. Седемдесет и третата бележка от референтния индекс в края на личното досие на Джак Ричър.

Отнасяше се за експеримент, проведен от военни психолози. Тя знаеше, че по онова време бе имало много такива. Толкова много, че повечето от тях просто си бяха седели на дебелите задници в очакване на вдъхновението. Въпросната част беше проявила интерес към генетичните мутации. По онова време този проблем бе преживял истински бум, особено след откриването на ДНК. Това беше станало благодарение на някакво детско анимационно филмче, което прожектирали в различните бази. Евтино научнофантастично филмче за някакво чудовище. Гумена кукла, заснета в близък план. Първата му поява се възприела като шедьовър на кинематографията. Чудовището излиза от лагуна. Зрителите са шокирани, децата пищят и се сгушват по местата си. Пълна паника.

Психолозите били единодушни, че отдръпването от източника на страшна опасност е рационална реакция, рожба на еволюцията. Но те знаели какво представлява и мутацията. Например жирафите се раждат както с по-дълги, така и с по-къси шии от своите родители. В зависимост от обстоятелствата. Времето ще даде отговор на въпроса защо. А еволюцията ще издаде окончателната присъда. И така, психолозите си задали въпроса дали децата се раждат със или без рефлекса за отдръпване пред опасността. Един непродуктивен рефлекс от гледна точка на борбата за оцеляване на видовете. Но може би полезен за военните.