А. ДИИН - Изчезналата Библиотека

- Разбира се, господин вицепрезидент. Както винаги, разполагате с пълната ми подкрепа.

13.50 ч. по Гринуич

Един час след като потегли от „Хийтроу", ягуарът на Питър Уекслър мина по павиран площад и влезе в частен паркинг на колежа „Ориел", близо до центъра на Оксфорд. Втората част от пътуването им бе минала по-тихо от първата, докато Уекслър и Емили осмисляха информацията, подадена им от Кайл с такъв ентусиазъм. В основата си легендата за Обществото не се различаваше от която и да било друга теория за конспирацията, но имаше нещо плашещо във връзката на имена и научни степени със загадъчните подмятания в писмата на Холмстравд - нещо, което придаваше на догадките на Кайл убедителност, която никой учен не би пренебрегнал с лека ръка. Това бе достатъчно да възбуди и бездруго нарасналото им любопитство.

Плътният въздух на Оксфорд, натежал от влагата на Айзис и Черуел - двете реки, които се сливаха в града, - се задържа в ноздрите на Емили и охлади кожата й, кога то излезе от колата. Дори след всичко случило се, което я доведе тук, и въпреки странния ход на разговора през последните шейсет минути, беше хубаво, че се връща. По цял свят нямаше второ място като Оксфорд.

Докато раздвижваха схванатите си мускули, тя се обърна към Уекслър:

- Трябва да се обадя на Майкъл. Вкъщи е рано сутринта, но той ще иска да знае, че съм пристигнала без проблеми.

- Можеш да използваш апарата на горния етаж - отговори Уекслър и махна с ръка към прозореца на кабинета си. Емили обаче извади от чантата си блекбърито и го потупа вместо отговор.

- Мисля, че би трябвало да работи тук. Увериха ме, че една прекрасна джаджа на име мобилен телефон най- накрая е стигнала до бреговете на Великобритания.

Вдигна пръст съм малкия бутон, за да включи устройството. Приятно й бе, че има възможност да си го върне, макар и леко, на предишните шеги на Уекслър.

По-възрастният професор само изсумтя в отговор и на лицето му се изписа доволна усмивка, докато влизаше през старинната порта на сградата.

- Когато свършите, елате при нас - покани я Кайл, докато Емили чакаше телефонът да намери интернет връзка и да се свърже. - Искам да поговорим малко за третата страница - и й протегна факсовото копие на списъка на Арно, страницата, която изглеждаше като сбирка от улики.

- Добре. Идвам веднага.

Кайл Еймъри прибра страниците, взе чантата на Емили и влезе след Питър Уекслър във великолепната сграда точно когато телефонът на Емили се включи. Тя натисна първия номер за бързо набиране и след няколко мига чу познатия глас. Майкъл я поздрави бодро и двамата размениха няколко обикновени думи за полета и пристигането на Емили.

- Майкъл - каза най-накрая тя, - цялата тази ситуация си беше странна още от самото начало. Но няма да повярваш какво става сега.

13.55 ч. по Гринуич

През две улици от тях двама мъже облякоха елегантни костюми и закачиха на реверите си фалшиви баджове. Фалшивите значки на коланите им приличаха досущ на истински и ако някой заподозреше нещо и провереше номерата им, щеше да ги намери въведени във всички необходими база данни на Националната сигурност и Интерпол. Техническият им екип, който работеше от невероятно развит, почти футуристичен набор от компютърни терминали в един безличен склад в Лондон, беше готов и наблюдаваше телефонните и радиокомуникациите. Ако някой се усъмнеше в прикритието на двамата мъже и се опиташе да се обади в съответните служби, за да удостовери самоличността им, обаждането щеше да бъде гладко засечено и прехвърлено към глас, който щеше да потвърди положението им, мястото им и правото да бъдат тук.

Но почти със сигурност нямаше да се стигне дотам. Джейсън и партньорът му бяха експерти в ролите си, а местопрестъплението, което искаха да огледат, гъмжеше от чиновници. Изглеждаха съвсем като чиновници; едва ли някой изобщо щеше да им обърне внимание.

Двамата оправиха палтата си, напомниха си наум, че отсега нататък трябва да говорят само с британски акцент, и свиха зад ъгъла. Руините пред тях бяха впечатляващи, опустошението - огромно. Но вниманието им беше съсредоточено върху целта и никое предизвикателство нямаше да ги разколебае.

Тайната на Пазителя беше тук. Нямаше да си тръгнат, преди да се доберат до нея.

14.00 ч. по Гринуич

Секретарят поднесе скоча към устните си спокойно, наслаждавайки се на вкуса на напитка, престояла двайсет години в дъбова бъчва - най- хубавото, което можеше да предложи планинската част на Шотландия. Не беше познавач във формалния смисъл на думата, но бе наясно какво подобава да пият мъжете на власт, а това е питие, което можеха да си позволят единствено могъщите. Всяка бутилка му струваше над четири хиляди долара главно защото му ги доставяха направо от фабриката в Шотландия, бутилирани ръчно от човек, за когото го уверяваха, че не изпълнява тази работа за никой друг. Секретарят пиеше напитка, на която не можеше да се наслади буквално никой друг на този свят.