Глен Купър - Книга на душите

Изабел беше очарована, че разговаря с бивш агент на ФБР — истински, от плът и кръв, който досега съществуваше за нея единствено във филмите и романите. Взираше се в магнетично сините му очи, докато той я забавляваше с тихия си глас с истории за стари случаи.

Когато започна да разказва тя, Уил я намери за очарователна и обаятелна, с възхитителна безкористна жилка — млада жена, посветена дотолкова на дядо си, че прекъснала университета за една година, за да се грижи за него и да му помага да свикне с живота си на вдовец, след като петдесет години е бил женен. Тъкмо се канела да започне последната си година в Единбургския университет със специалност европейска история, когато лейди Кантуел починала от удар. Родителите на Изабел се опитали да склонят стареца да се премести при тях в Лондон, но той категорично отказал. Бил роден в Кантуел Хол и щял да умре тук. Накрая една от двете страни трябвало да отстъпи, но Изабел доброволно предложила временно решение.

От малка обичала къщата и възнамерявала да остане тук цяла година, докато събира материали за бъдещата си дисертация за английската Реформация и утешава скърбящия си дядо. Родът Кантуел бил микрокосмос от разделянето между католици и протестанти през шестнадесети век и къщата била свидетел на част от този катаклизъм. Изабел се страхуваше, че след смъртта на лорд Кантуел данъците за наследство ще принудят семейството й да продаде имението в най-лошия случай на някой предприемач, а в най-добрия — на Националния тръст. Така или иначе, това би означавало край на родословие, достигащо назад във времето до тринадесети век, когато крал Джон дал на първия Кантуел, Робърт от Роксал, баронска титла и земя, на която той издигнал правоъгълна каменна кула.

Накрая тя насочи темата към книгата. Двамата с лорд Кантуел не били на себе си от радост, когато научили за астрономическата цена, за която била продадена, но Изабел била крайно нещастна, че книгата преминава в чужди ръце. Още като момиче била запленена от мистерията й. Сподели с Уил, че именно гравираната година запалила интереса й към този период от британската история. Надявала се някой ден да открие какво представлява книгата и как се е озовала в Кантуел Хол. Все пак, призна тя, парите от дълга щели да спасят имението още известно време, макар че нямало да решат някои много скъпи и належащи поправки. Имало много влага, изгнили греди, покривът се нуждаел от подмяна, електричеството също, а канализацията била в окаяно състояние. Пошегува се, че вероятно ще се наложи да продадат всичко в къщата, за да си позволят да ремонтират самата къща.

Уил изпитваше гузно удоволствие от разговора. Тази жена бе на възрастта на дъщеря му! Въпреки скарването с Нанси, той бе щастливо женен мъж с новороден син. Дните му на скитник и женкар бяха минало, нали така? Почти му се прииска Изабел да не беше така привлекателна. Високото й чувствено тяло и острият като сабя ум бяха истинска двуцевка, насочена право в гърдите му. Боеше се, че е на косъм да бъде поразен. Е, поне беше трезвен. Това го крепеше.

Уил провокативно й зададе въпрос, който я свари неподготвена.

— Каква сума е нужна за ремонт на това място и уреждане на бъдещите ви данъчни проблеми?

— Ама че странен въпрос.

— Все пак, колко според вас? Горе-долу?

— Е, не съм строител или счетоводител, но предполагам, че милиони!

Уил се усмихна дяволито.

— В чантата си имам нещо, което може би ще реши проблемите ви.

Тя повдигна вежди.

— Би било чудесно — отбеляза сухо. — Ще ида да видя защо дядо се бави.

Тъкмо стана от мястото си, когато старецът затътри крака в голямата зала, взирайки се въпросително в Уил.

— Кой е това? — попита той.

— Господин Пайпър от Америка — отговори тя високо, за да може да я чуе.

— О, вярно. Бях забравил. Много път сте били. Не разбирам защо просто не използвахте телефона.

Изабел помогна на дядо си да приближи и ги представи.

Лорд Кантуел наближаваше деветдесетте. Главата му бе почти плешива, ако не се брои един непокорен сребърен кичур. Червеното му като екзема лице бе същинска градина от стърчащи косми, пропуснати от бръснача. Беше облечен за неделен следобед — тъмен панталон, спортно сако на рибена кост и древна университетска вратовръзка, излъскана от дълго носене. Уил забеляза, че панталоните са му твърде големи и че наскоро е започнал да пристяга колана си с една дупка повече. Загубата на тегло не бе добър знак за възрастен човек. Кантуел бе вдървен от артрит и имаше походката на човек, който още не се е разкършил. Когато стисна ръката му, Уил долови още по-силно миризмата на урина и стигна до заключението, че е седял в любимия стол на домакина.