Глен Купър - Книга на душите

Стратфорд на Ейвън. Родното място на Шекспир. Иронията го накара да се усмихне. Беше влязъл в „Харвард“, защото можеше да премаже нападател, който се опитва да мине с топката покрай него, а не заради любовта си към литературата. През целия си живот не бе прочел нито дума от Шекспир. И двете му предишни жени бяха маниачки на тема театър, но това не беше заразно. Дори Нанси се опита да го замъкне на пиеса, която беше хит за тълпата — „Макбет“, ако си спомняше правилно, — но той така се беше нацупил, че накрая тя вдигна ръце и се отказа. Уил не можеше да си представи защо е цялата тази истерия, а ето че сега бе тук и носеше може би най-редкия от всички свързани с Шекспир артефакти, може би единствената творба, написана категорично от неговата ръка.

Гарата беше неделно тиха, на стоянката имаше само няколко таксита. Един от шофьорите стоеше до колата си и пушеше под ръмящия дъжд; фуражката му беше подгизнала. Метна фаса си настрани и попита Уил накъде е тръгнал.

— Към Роксал — отвърна Уил. — Търся едно място на име Кантуел Хол.

— Не ми приличаш на Уили Уонки турист — подхвърли бакшишът и го огледа от глава до пети. Уил не схвана думите му. — Нали се сещаш, Уили Шейки Рокендрол, Великия бард и тъй нататък.

В днешно време всеки е специалист по профили, помисли си Уил.

Роксал се оказа малко село на петнайсетина километра северно от Стратфорд, дълбоко в древната Арденска гора, която едва ли можеше вече да се нарече така — гората била изсечена преди векове, за да се освободят територии за земеделие. Норманите наричали Арден прекрасната дива страна. Днешното най-подхождащо й описание по-скоро бе приятна и питомна.

Таксито летеше по второкласни пътища покрай гъсти редици кленови дървета, глог, лески и прясно изорани ниви.

— Хубаво време носиш със себе си — отбеляза шофьорът.

На Уил не му беше до празни приказки.

— Повечето хора, които пътуват за Роксал, отиват в конферентния център на манастира. Прекрасно място, цялото построено преди десетина години, страхотен хотел и всичко останало. В провинциалния стил на Кристофър Врен.

— Не съм за натам.

— Така каза още в началото. Никога не съм бил в Кантуел Хол, но знам къде е. Какво те води насам, ако мога да попитам?

Как ли би реагирал този бакшиш, ако му каже истината? Дошъл съм, за да разреша най-голямата загадка на света, шофьоре. Значението на живота и смъртта. На началото и края. И между другото, добави и въпроса за съществуването на Бог.

— Бизнес — отвърна Уил.

Самото село беше малко като пришка. Няколко десетки къщи, кръчма, поща и смесен магазин.

— Влязохме и излязохме от село Роксал — каза бакшишът и кимна. — Оттук остават само още три километра.

Отбивката за Кантуел Хол беше неотбелязана, ако не се броят двата тухлени стълба от двете страни на стара чакълена алея с ивица избуяла трева по средата. Пътят се спускаше през мокра пищна ливада, изпъстрена тук-там с бледите тонове на есенни цветя, предимно клюмнали сини вероники, както и случайни групи месести гъби. На един остър завой видя в далечината фронтони, извисяващи се над високия жив плет от глог, който скриваше по-голямата част от постройката.

Щом приближиха, къщата се извиси пред тях с цялата си грамада. Имението представляваше бърканица от фронтони и комини, бледи, изронени тухли върху видим екзоскелет от тъмни възморави греди от времето на Тюдорите. През плета Уил различи централната фасада на къщата, която бе напълно покрита с бръшлян, изрязан от прозорците с бели рамки от някой, който явно не се справяше с правите ъгли и линии. Намазаният с катран многоъгълен покрив сякаш бе покрит със слуз и зелен мъх. Доколкото успя да разгледа обраслата градина, тя бе, меко казано, небрежно поддържана.

След широкия портик от жив плет алеята правеше кръг пред къщата. Таксито спря с хрущене на чакъл пред дъбовата врата. Ромбовидните прозорци бяха мъртви и смълчани.

— Тъмно като гробница — отбеляза бакшишът. — Да изчакам ли?

Уил слезе и плати. От един от комините се виеше тънка струйка дим.

— Ще се оправя — каза той и метна сака на рамо. Натисна копчето на звънеца и чу далечен звън някъде отвътре. Таксито изчезна през втори портик в живия плет.

Входът не бе защитен от стихиите и докато се ослушваше за признаци на живот, косата му подгизна от дъжда. Изчака цяла минута, след което отново натисна звънеца и използва чукчето за по-сигурно.

Жената, която му отвори, бе по-мокра и от него. Явно е била под душа и не е имала време да се подсуши, а направо бе намъкнала джинси и риза.