Глен Купър - Книга на душите

— Бих искал да видя средновековния манастир.

Групата замърмори. Всички искаха точно това.

— Да, странно че трябва да питате! — пошегува се тя. — Тъкмо щях да ви упътя. Манастирът се намира на по-малко от четвърт миля нагоре по пътеката. Напоследък всички искат да идат там, но няма много за гледане. Само руини. Но ако трябва да съм сериозна, дами и господа, разбирам интереса ви и ви приканвам да отидете и да посветите няколко минути на съзерцание. Мястото е отбелязано с малка табела.

Докато отговаряше на въпроси, екскурзоводката продължаваше да гледа към Уил и когато приключи, отиде при него и без капка стеснение заразглежда лицето му.

— Благодаря за обиколката — каза той.

— Мога ли да ви попитам нещо?

Уил кимна.

— Случайно да не сте господин Пайпър, американецът, който се появяваше в новините покрай всичко това?

— Да, госпожо.

Тя грейна.

— Така си и знаех! Имате ли нещо против да кажа на абата, че сте тук? Мисля, че би искал да се срещне с вас.

Дом Тревър Хъчинс, абатът на Вектис, бе пълен белокос мъж, преливащ от ентусиазъм. Поведе Уил и Нанси нагоре по чакълената пътека към разпадащите се средновековни стени на стария манастир и помоли да бута количката, за да „повози малчугана“.

Настоя да повтори историята, която Уил и Нанси току-що бяха чули за средновековния манастир, затворен и разграбен по времето на Реформацията на крал Хенри през 1536 г. Постройките били разграждани камък по камък и материалите били превозени до Коус и Ярмът за строежа на замък и укрепления. Онова, което беше останало, бе жалък призрак на величествения комплекс, ниски стени и основи.

Новият манастир бил построен в началото на двадесети век от френски монаси, които използвали тухли, за да съживят бенедиктинската традиция, и предпочели да се установят недалеч от свещеното място на стария манастир. Самият абат бе почти от двадесет и пет години във Вектис; постъпил тук на младини, веднага след завършването на класическа филология в Кембридж.

След поредния завой пред тях изникнаха полусъборените зидове. Руините се намираха на поляна над Солента, южният бряг на Англия се издигаше от другата страна на тесния пролив. Оцелелите през столетията стени бяха оголени фасади с малко останали отвори на местата, където някога бе имало прозорци и арки. Между развалините пасяха овце.

— Ето го и стария Вектис! — рече абатът. — Това ли очаквахте, господин Пайпър?

— Много е спокойно.

— Да, така е. Тук разполагаме с колкото си поискате спокойствие. — Абатът посочи стените на катедралата, катедралния съвет и спалните помещения. По-нататък се виждаха ниските останки от средновековните стени на манастира.

— Къде е била библиотеката?

— Не тук. Още напред. Нищо чудно, че са я скрили в един отдалечен ъгъл.

Уил хвана Нанси за ръка, когато приближиха падината в съседната поляна — голям правоъгълник, на метър под нивото на околния терен. На ръба на склона имаше гранитен маркер с бронзова табела. Надписът беше съвсем прост: Библиотеката на Вектис — 782–1297 .

Абатът застана до плочата.

— Това е вашият дар за света, господин Пайпър — каза той. — Прочетох за всичко сторено от вас в интернет.

Нанси се разсмя при мисълта, че монасите ползват мрежата.

— Ама разбира се, имаме високоскоростна връзка! — похвали се абатът.

— Не всички смятат, че стореното от мен е дар — рече Уил.

— Е, със сигурност не е проклятие. Истината никога не може да бъде проклятие. За мен всичко свързано с Библиотеката е изключително окуражаващо. Усещам сигурната ръка на Бог. Чувствам връзка с абат Феликс и всичките му предшественици, които ревностно са защитавали и поддържали великото начинание, сякаш е било деликатна орхидея, която би загинала, ако температурата се промени и с един градус. Често идвам тук, за да медитирам.

— Проблемът с двайсет и седма година тревожи ли ви? — попита Нанси.

— Тук живеем в настоящето. Нашата общност е загрижена дружно да възхвалява Господа, да отслужва литургиите и да се моли според Светото писание. По същество грижата ни е да познаем Исус Христос. Две хиляди двайсет и седма, астероиди и всякакви подобни неща не ни тревожат.

Уил му се усмихна.

— Ако питате мен, цялата тази суматоха около двайсет и седма е може би за добро. Целият свят ще бъде прекалено съсредоточен върху космическите канари и други такива, вместо да мисли как да унищожи самия себе си. Най-сетне всички да имаме обща цел. Независимо дали ще спечелим, или ще загубим, според мен това ще бъдат най-добрите седемнайсет години, които сме имали някога.