Глен Купър - Книга на душите

Нищо от това не се случи.

Уил Пайпър с голи ръце бе пратил операция „Помагаща ръка“ по дяволите.

След като „Вашингтон Пост“ пусна сензационната статия, вицепрезидентът спешно свика среща на специалната група и отмени „Помагаща ръка“ — никакви корекции, никакви модификации, просто край. Никой не възрази. Всеки с малко сиво вещество в главата си можеше да събере две и две и да направи връзка между Зона 51 и военната операция, която щеше да изглежда като предварително планирана да съвпадне с катастрофата.

Хуманитарните помощи щяха да бъдат доставяни по въздуха и навременната реакция на Съединените щати щеше да бъде приета с благодарност от разтърсения до мозъка на костите си венецуелски президент, който се закле да възстанови Каракас и да продължи да води страната по пътя към социализма.

Две години работа отидоха на вятъра.

Лестър въздъхна, погледна графика си за деня и каза на секретаря си, че излиза. Следобедът му беше свободен и той реши да посети клуба си и да поиграе скуош.

Шест месеца по-късно

Остров Уайт

Беше искрящ свеж есенен следобед, слънцето бе невъзможно жълто, а прясно окосената трева — невъзможно зелена. Оттатък поляните чайките се носеха над Солента и си разменяха тревожни крясъци.

Червената тухлена кула на манастирската църква се издигаше в ясното синьо небе и предлагаше на туристите невероятни възможности за снимки. Макар да бе винаги отворен за посетители, разкритията за старата библиотека бяха превърнали Вектис в истински туристически хит, за ужас на живеещите в манастира монаси. През уикендите местните жени от село Фишбърн поемаха ролята на туристически гидове, най-вече за да събират гостите на групи; така графикът на монашеския живот се нарушаваше по-малко, отколкото ако хората безцелно се мотаеха из църквата и по територията на манастира.

Малкото момченце в количката се разплака. Туристите, предимно възрастни, отдавна забравили родителските радости, изглеждаха раздразнени, но майка му и баща му не им обърнаха внимание.

Майката провери детето.

— Ще потърся място да му сменя пелените — каза Нанси и подкара количката към кафенето.

Уил кимна и продължи да слуша екскурзоводката, жена на средна възраст с дебели бедра, която сочеше крехките стръкове зад зайчарника и обясняваше надълго и нашироко колко важна е ролята на зеленчуците за монашеския орден.

Беше очаквал с нетърпение ваканцията, за да избяга от трескавия свят, който си бе създал. Имаше да дава още интервюта, да пише книги и да се занимава с всички други тегоби на известните личности. Дори сега на улицата му дебнеха папараци. Освен това имаше нови задължения. Алф Кениън, който до голяма степен се беше възстановил от раната в коляното, след няколко дни щеше да тръгне на турне да представи книгата си за Жан Калвин, Нострадамус и документите на Кантуел. Кениън го беше помолил да направи няколко медийни изяви и Уил не можеше да му откаже. Дейн Бентли пък организираше ергенско парти преди сватбата си, макар че Уил не беше сигурен за коя точно от приятелките си ще се жени.

За момента успяваше да пропъди лудницата от последните месеци и да се съсредоточи върху настоящия момент и място. Беше очарован от всичко при посещението им на острова — студения, носен от вятъра ферибот, с който пристигнаха от Англия, обяда в кръчмата във Фишбърн, където се замота към бара, преди да си поръча кока-кола, първото зърване на манастира от пътеката, облечените в раса монаси, които въпреки одеждите и сандалите си приличаха на обикновени хора, докато не се събраха в църквата точно в 14,20 за обедната служба. Вътре в храма монасите се превърнаха в съвсем други хора. Съсредоточаването им в молитвата и пеенето, всеотдайността, сериозността на духовната им наслада ги откъсваше от посетителите, които седяха на задните пейки на засводената църква като любопитни, неловко чувстващи се воайори.

Сега монасите се занимаваха със следобедните си задължения. Някои работеха в градината, други бяха в кухнята, грънчарницата или книговезницата. Не бяха много, по-малко от дузина, и повечето бяха възрастни. В днешно време младежите рядко търсеха монашески живот. Обиколката приключваше, а Уил все още не беше видял онова, за което беше дошъл. Вдигна ръка заедно с другите. Всички искаха едно и също и екскурзоводката знаеше какво е то.

Обърна се към него, тъй като той стоеше настрана от другите, висок и представителен, с будни интелигентни очи.