Глен Купър - Книга на душите

Нервността на Каси започна да се изпарява след няколко минути разговор. Уил беше спокоен, говореше ясно и толкова достоверно, че тя и всички присъстващи попиваха всяка дума. Сините му очи и голямото му красиво лице сякаш бяха създадени за камера. От реакциите й ясно личеше, че е очарована от него.

След като бяха установени фактите, Каси поиска да научи какво е мнението му за библиотеката, сякаш той бе лакмус за реакцията на всички хора.

— Брат ми Джон почина миналата година съвсем внезапно, от аневризма — каза тя и в окото й блесна сълза. — Нима някой е знаел или би могъл да знае за това предварително?

— Точно така го разбирам — отвърна Уил.

— Това само събужда гнева ми.

— Напълно ви оправдавам.

— Мислите ли, че семейството му е трябвало да знае? Мислите ли, че той е трябвало да знае?

— Не аз съм човекът, който може да каже това. Не съм никакъв авторитет или морален стожер, но ми се струва, че ако някой в правителството разполага с тази информация, тя би трябвало да бъде дадена на човека, ако той я поиска.

— Ами ако хората не искат да знаят?

— Не бих принудил никого да научава нещо против волята му.

— Погледнахте ли за себе си?

— Погледнах — отвърна той. — Ще живея най-малкото до двайсет и седма.

— Ами ако бяхте открили, че ще умрете през следващата седмица, месец или година?

— Уверен съм, че всеки би реагирал различно, но си мисля, че лично аз щях да го приема и да живея всеки оставащ ми ден възможно най-пълноценно. Кой знае, може би това биха били най-добрите дни в живота ми.

Каси се усмихна на отговора и кимна в знак на съгласие.

— Две хиляди двайсет и седма. Казахте, че книгите спират на тази година.

— Точно така. На девети февруари.

— Защо?

— Не съм сигурен, че някой знае.

— Споменаваше се нещо за апокалиптично събитие.

— Не съм сигурен, че трябва да очакваме такова — с равен глас рече Уил. — Данните са твърде откъслечни, затова не мисля, че хората трябва ги изопачават.

— Дано сте прав. Казвате също, че малко е известно за хората, които са създали тези книги.

Уил поклати глава.

— Ясно е, че са притежавали невероятна дарба. Но отвъд това всичко са само догадки. Несъмнено ще се намерят мъже и жени, които са много по-квалифицирани от мен, да изкажат тежките си мнения. Аз съм просто един пенсиониран федерален агент.

Невил издаде напред прочутата си брадичка.

— Религиозен ли сте?

— По рождение съм баптист, но не съм особено религиозен.

— Мога ли да ви попитам дали вярвате в Бог?

— В някои дни повече, отколкото в други, предполагам.

— Библиотеката не промени ли възгледите ви?

— Библиотеката ми показа, че има неща, които не разбираме. Предполагам, че това не е чак толкова изненадващо.

— Каква беше личната ви реакция, когато разбрахте за съществуването на библиотеката?

— Може би същата като на повечето хора. Бях потресен. И все още съм.

— Разкажете ми за Марк Шакълтън, служителят, който откраднал базата данни и бил прострелян и сериозно ранен.

— Познавах го от колежа. Присъствах, когато беше прострелян. Изглеждаше тъжен тип, бих казал жалък.

— Какво го е накарало да изфабрикува случая „Апокалипсис“?

— Мисля, че алчността. Сподели, че искал да живее по-добре.

— Алчността?

— Да. Той беше много умен човек. И можеше да постигне целта си.

— Ако не бяхте разрешили случая.

— Имах помощ — партньорът ми, специален агент Нанси Липински. — Уил я намери с очи зад една от камерите и й се усмихна. — Сега тя е моя съпруга.

— Щастлива жена — кокетно рече Каси. — Американското правителство не иска да знаем за съществуването на библиотеката.

— Мисля, че това е очевидно.

— И от правителството са били готови да убиват, за да запазят тайната.

— Умряха хора.

— Вие също сте били мишена.

— Така е.

— Затова ли излязохте пред публика и разкрихте историята пред медиите?

Уил се наведе напред, доколкото можеше.

— Вижте, аз съм патриот. Работех във ФБР. Вярвам в закона, реда и правната ни система. Правителството не може да бъде съдия, жури и изпълнител, дори когато защитава засекретени данни. Имам всички основания да смятам, че ако не действах, щяха да ми затворят устата — моята, на семейството ми и на приятелите ми. Те убиха хора, опитвайки се да се доберат до мен. Ето защо предпочитам да бъда в ръцете на съгражданите си.

— Съобщиха ми, че няма да отговаряте на въпроси за господин и госпожа Липински, както и за обстоятелствата, при които сте били ранен. Надявам се, че се възстановявате?