Ридли Пиърсън: Подводни течения

— Прострелях го, лейтенанте! — повтори Болд.

— Да? В такъв случай искам тялото. Когато ми се достави тялото, тогава ще бъда удовлетворен. До тогава ти отнемам значката и револвера и ти поставям двама пазачи.

— Ти ми вземаш значката, защото ударих Крамер? — възрази Болд. — Това е абсурдно!

— Защото ти наруши процедурата. Ще има и разследване.

— А Крамер?

Шосвиц кимна с глава.

— Той излезе чист. Но той е бил информаторът през цялото време. Той е затънал в мръсотия. Едно баскетболно кошче. Щатската администрация ще предяви криминални обвинения по случая. Чакаха само да приключи работата по залавянето на убийците. Но това ще продължи дълго.

— Много дълго, надявам се.

— Ти не си достатъчно предпазлив, ти ще бъдеш вътре заедно с него — предупреди Шосвиц.

— Фил?

— Не започвай с мен. Чуй ме, нашият резидент лежи в болницата с десетина тръбички прикачени към него, нали? Не мога да ти благодаря за това. Затова ще се вслушаш в моето мнение, независимо дали ти харесва или не. Ще се ръководиш от него, докато постигнем достатъчно аргументи „за“ и оценим обстановката от наша гледна точка, защото ако този гей е оцелял, възможно е да избере една от двете алтернативи, които има: да напусне града веднага, или да те ликвидира и сетне да офейка от града. — Той направи кратка пауза, лицето му бе пламнало от викането. — Ако аз бях на неговото място — добави Шосвиц, — бих отстранил първо тебе. — Той повдигна веждите си високо. — Но може би аз трябва да направя това вместо него. За да спася данъкоплатците от разходите по дисциплинарното разследване.

— Лейтенанте…

— Не те слушам, Болд. Не чувам. Не желая да те слушам и да чакам да свършиш с нож в гърба. Ако ти липсваш, или по-скоро ако по божия милост този гей е преодолял ниската температура на водата и е доплувал до брега, остава вероятността да те застреля. Ако случаят е наистина такъв, тогава може би, да, може би ще имаме нов шанс в тази бъркотия, и да направим това, което е най-необходимо. Ще го хванем! Ти ми говореше за специалните части и за тяхната обърканост. — Той повдигна ръка, за да не го прекъсва Болд. — Зная, зная. Ти мислиш, но ти не знаеш, по дяволите, всичко, което аз зная, и не претендирай, че знаеш всичко. На негово място аз бих те убил. За него ти си единственият, който затегна примката около него. И на тебе трябва да се отплати. При това веднага — това е, върху което единствено трябва да се съсредоточиш. Аз вземам твоята значка и оръжието ти. Имаш възможност за малка почивка, докато трае цялата тази проверка. А какво ще се опитаме да направим тук? — за твоя информация — да предотвратим всякакви изненади. Искам да мислиш само за това, че този гей вече е по следите ти. Този път няма кой да обърква нещата. Разбираш ли ме?

— В такъв случай няма ли да ми върнете револвера? — попита Болд.

— Ти знаеш програмата, Болд. Искаш ли един екземпляр? Ще поживееш като обикновен гражданин. Ако те хвана, че скриваш лично оръжие, скъпо ще ти струва. Няма изключения за никого от правилата. Няма фаворити. Пресата ще следи за всичко това съвсем отблизо, капитанът също, а и половината от жителите на този проклет град. Точно спазване на правилата, честно и откровено. Разбираш ли, Лу? Стриктно и честно!

— И така, какво трябва да правя аз? Да седна кръстато и да чакам да дойде при мен? Аз съм вашата примамка, така ли? Подхвърлят ме някъде и се надявате той да ме потърси. Такава ли е целта?

— Нали ти твърдеше, че си го хванал! — каза Шосвиц, като усилено чешеше главата си. — За какво е голямото безпокойство?

Но Лу Болд наистина се безпокоеше. Възможността Ройс да е все още жив го задушаваше като две здрави ръце, стягащи гърлото му. Не можеше да се храни добре, не можеше да спи. Когато успяваше да задреме, веднага му се явяваха ужасяващи кошмари — преживяваше последната кървава схватка с Ройс.

Седем дни след неговото отстраняване той се намери в светлата стая на интензивното отделение в болницата крайно изтощен и безсилен, така че на моменти мислеше, че се намира отново потънал в един от своите сънища. В съзнанието му — само призрачни лица и сенки, нереални, непознати, далеч нереално живи хора, разбира се, които го поглеждаха и отминаваха, което правеше и той с пълно безразличие. Това бе единственото, което правеше сега.

Хората, които се движеха в интензивното отделение, Болд възприемаше като въображаеми.

Дафи лежеше на едно легло, множество разнокалибрени тръбички водеха към нейните крайници, към устата и ноздрите й. Комплект от електронни апарати тиктакаха, бибипкаха, мигаха и пулсираха около нея: врява от роботизирани болногледачки. Трахеята й бе все още на мястото си. Очите й проследиха Болд, когато той влезе и дръпна един стол, за да седне, но не можа да намери удобна позиция, от която да я вижда добре. Може би затова се изправи и застана до леглото. Наведе се и хвана ръката й. Кожата й бе сиво-бяла като слонова кост, а косата й, винаги добре фризирана, сега бе разбъркана и явно се нуждаеше от шампоан.