Филип Кер - Пазителят на монетния двор

Намерих господин Уостън зад Лъвската кула.

— Господин Уостън, как се чувстваше доктор Нютон, когато го докарахте тук сутринта?

— Както обикновено, господин Елис.

— Докторът получи пристъп на някаква болест, вероятно припадък или удар. Не знам как да го опиша, освен че не е на себе си. Може би ще бъде най-добре да доведете госпожица Бартън, но внимавайте да не я разтревожите прекомерно. Това ще й спести безпокойството, докато пътува насам. Уведомете я само че чичо й е казал да отиде в Тауър, а тя ще разбере всичко, когато го види.

— Да доведа ли и лекар, господин Елис?

— Още не. Бих искал първо да го види госпожица Бартън.

Час по-късно тя пристигна в Лондонската крепост, поздрави ме хладно и учтиво и като видя в какво състояние е чичо й, попита защо незабавно не съм извикал лекар.

— Госпожице Бартън, ако ми позволите да обясня, повикването на лекар би породило клюки за душевното състояние на доктор Нютон. Ако е получил удар, лекарят няма да може да му помогне, да не говорим за Върховния съд, но ако неразположението му е само временно, тогава ще ни благодари, че не сме довели лекар, който да го види в това положение.

Тя кимна.

— Така е. Но защо споменахте Върховния съд? Някаква работа ли има чичо ми там?

Показах й писмото, което бях намерил в ръката на Нютон. Съдържанието му предизвика истерична реакция, насочена срещу мен.

— Гнусен, презрян негодник! — огорчено възкликна тя. — Виждам атеистичната ви намеса, господин Елис. Несъмнено вие сте опетнили доброто име на чичо ми пред Върховния съд, като сте казали публично онова, което споделихте насаме с мен.

— Уверявам ви, че нищо не може да бъде по-далеч от истината. Каквото и да мислите за мен, аз дължа много на доктора и за нищо на света не бих опетнил доброто му име. Но дори думите ви да са верни, в момента това не му помага.

— Какво предлагате? — високомерно попита госпожица Бартън.

— Чичо ви спомена, че веднъж е имал някакво душевно разстройство.

— Да, така е. Много се ядоса, когато господин Хюйгенс 54 54 Кристиан Хюйгенс (1629–1695) — нидерландски учен, който създава вълнова теория на светлината, формулира законите за люлеене на физическото махало, усъвършенства телескопа, конструира окуляри и открива 1655 спътника на Титан и пръстена на Сатурн. — Б.пр. разпространи слух, че чичо ми си губи разсъдъка заради науката. Той е горд и държи на правото си на личен живот.

— Да, Нютон е най-потайният човек, когото познавам, що се отнася до личния живот — съгласих се аз и после многозначително добавих: — Той не позволява на никого привилегията да го опознае.

— Аз познавам чичо си, господине.

— Добре. Тогава вероятно помните какво се случи с него предишния път. Направено ли беше нещо за подобряването на състоянието му?

Тя поклати глава.

— Не? Тогава по мое мнение ще трябва да оставим заболяването да следва своя ход и великият му ум да се излекува сам. А докато това стане, мисля, че трябва да го държим на топло и удобно място.

Госпожица Братън лека-полека осъзна разумността на предложението ми и се задоволи да оправи одеялата и възглавниците, с които вече бях обградил чичо й.

Тя беше посещавала Тауър и преди, за да разгледа Монетния двор, оръжейните складове и Кралската менажерия, но за пръв път беше тук в мое присъствие. Без да разговаряме, защото не знаехме дали Нютон чува, двамата седяхме неподвижно като статуи, наблюдавахме го и чакахме да видим промяна в състоянието му. Атмосферата беше изключително тягостна и напрегната. Нютон беше като умрял, но въпреки това може би виждаше и чуваше всичко, само че не беше в състояние да се движи и да говори. Сърцата ни бяха изпълнени с горчиво-сладки спомени.

— Какво може да му се случи — попита госпожица Бартън, — ако лордовете от Върховния съд решат, че е еретик?

— Опасявам се, че ще загуби поста си. Може дори да го обвинят в богохулство, да го приковат на позорния стълб и после да го хвърлят в затвора.

— Няма да оцелее, ако го приковат на позорния стълб — промълви тя.

— Няма. И аз съм на същото мнение. Ако трябва да отговаря успешно на обвиненията, той трябва да е с разсъдъка си.

— Трябва да се молим за изцелението му — подчерта тя.

— Убеден съм, че вашите молитви ще помогнат, госпожице Бартън — неуверено казах аз.

Тя стана и коленичи на пода.

— Няма ли да се помолите заедно с мен? За неговото здраве?

— Добре — отвърнах аз, макар че нямах желание да се моля.

Коленичих до нея, сключих пръсти и затворих очи. Повече от четвърт час тя шепна като силно набожен човек. Аз мълчах и се надявах, че госпожица Бартън ще чуе в молитвите си отзвука на желанията на сърцето ми.