Филип Кер - Пазителят на монетния двор

След като излязохме от Бялата кула, където А Нютон наблюдава Орион през телескопа си, двамата се върнахме в кабинета и започнахме да обсъждаме убийството на господин Кенеди и изчезването на Даниъл Мърсър и госпожа Бернингам, за чийто арест Нютон написа заповед.

— Не мисля, че ще ги намерим — каза той и ми даде документите. — Госпожа Бернингам вероятно вече е на борда на някой кораб, а Даниъл Мърсър е мъртъв.

— Мъртъв? Защо мислите така?

— Заради посланието, оставено в квартирата му, и алхимичните улики, които видяхме на масата. И защото никоя от вещите му не беше взета. Новата боброва шапка на стола сигурно струва пет фунта. Човек не забравя подобна шапка, когато доброволно отива някъде. Нито би оставил хубава, топла пелерина в такова студено време.

Както обикновено, логиката в доводите на Нютон беше неопровержима.

Готвех се да му кажа, че бих искал да отида да си легна, защото е късно, когато на вратата се потропа и в кабинета влезе възрастният Жан Ротие.

Той произхождаше от стара фамилия на фландърски гравьори, които бяха работили в Монетния двор от реставрацията на английската монархия и възвръщането на крал Чарлс на престола. Положението му беше странно. Ротие беше римокатолик. Братята му Жозеф и Филип бяха отишли да работят в Монетните дворове на Париж и Брюксел и бяха заменени от двамата му синове, Джеймс и Норбърт, които наскоро бяха избягали във Франция. Джеймс беше обвинен, че се е включил в заговор за убийството на крал Уилям. Старецът беше останал сам в Монетния двор. Артилерията го подозираше, че е предател заради вероизповеданието му и предателите в семейството му. Нютон обаче го харесваше, имаше му доверие и се отнасяше с него с уважението, дължимо на човек, отдал много години от живота си на държавната работа. Ротие беше бавен и спокоен, но в момента беше много развълнуван.

— Доктор Нютон! — възкликна той. — Господин Елис! Случи се нещо ужасно. Убийство, сър. Потресаващо, страшно убийство. В Монетния двор, сър. Не бях виждал такова чудо. Труп, докторе. — Жан Ротие се отпусна тежко на стола и махна вехтата перука от главата си. — Мъртъв е. И неописуемо обезобразен, но съм сигурен, че е Даниъл Мърсър. Съкрушителна гледка. Кой би извършил подобно нечовешко злодеяние?

— Успокойте се, господин Ротие — каза Нютон. — Поемете дълбоко въздух, за да влезе в кръвта ви.

Старецът кимна и изпълни препоръката, а после отново сложи перуката на главата си, събра мислите си и обясни, че в Монетния двор, на стълбището Сали Порт е намерен трупът на Даниъл Мърсър.

Нютон невъзмутимо взе шапката и пелерината си и запали свещта във фенера.

— На кого друг казахте за това, господин Ротие?

— На никого, сър. Дойдох право тук от вечерната си разходка из Тауър. Напоследък не спя добре и установих, че нощният въздух ме успокоява донякъде.

— Пазете убийството в тайна, господин Ротие. Не казвайте на никого какво сте видели. Поне засега. Опасявам се, че новината ще възпрепятства сеченето на новите монети. А ние ще се опитаме да я пазим в тайна от Артилерията, колкото е възможно по-дълго, за да не им хрумне да се намесят. Хайде, Елис, размърдайте се. Имаме работа.

Излязохме от кабинета и тръгнахме на север, по посока на къщата ми. Прегърбихме рамене срещу студения вятър, който бръснеше лицата ни като бръснач. Стълбището Сали Порт се намираше между градината ми и бараката, където Нютон държеше част от лабораторните си пособия, и водеше от Монетния двор до стените на вътрешния двор и Тухлената кула, където живееше Командирът на Артилерията.

Старият Ротие не беше преувеличил. На трепкащата светлина на фенерите моят господар и аз видяхме гледка, от каквато само Луцифер би изпитал удоволствие. Трупът на Даниъл Мърсър лежеше на стълбите, сякаш в тъмното беше стъпил накриво и бе паднал. Но само изглеждаше така, защото главата му беше отрязана и бе оставена до шията. Очите бяха избодени и неизвестно защо, сложени върху пауново перо, поставено до флейта. На стената с тебешир бяха написани буквите:

„updrtbugpiahbvhjyj fnhzjt“

Лицето на Нютон блестеше на светлината на фенера, сякаш беше направено от злато, а очите му искряха като диаманти. Видях, че вместо да е отвратен от ужасяващата гледка, той по-скоро бе развълнуван. Веднага щом огледа тялото на Мърсър, Нютон измърмори думата „живак“. Имах чувството, че значението на пауновото перо и флейтата вече му е известно.