Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

— Получихме съобщението ви — измърморва полугласно той. — Шефът при първа възможност ще ви види лично.

— Употребявай по-често думи като „трафик“, „контракт“, „риск“, и „контрабанда“ — предупреждавам го, тъй като виждам, че Линда се промъква към нас под предлог да приюти главата си на сянка. — Изобщо не се бой от чуждиците. Нека си въобрази, че долавя за какво говорим.

— Рискът е налице, но планът за трафика е приет и контрабандата ще се извърши точно както вие предлагате — съобщава лейтенантът, решил веднага да се възползува от съвета ми за чуждиците.

Подир което аз се заемам с една съвсем ненужна за нас двамата, ала твърде необходима за пред съпругата ми работа. Започвам да му обяснявам накъсо характера на операцията, като използувам възможно повече думи, понятни за британското ухо, и възможно повече жестове, понятни за всеки средно умен човек.

— Нужни са ми пет души — завършвам, като за по-ясно му посочвам цифрата с пръсти. — А сега вие помислете и напишете върху пясъка едно десет хиляди.

Лейтенантът си придава съсредоточен вид почесва се, после начертава върху пясъка една десятка, поглежда ме и за по-ясно добавя още три нули, а сетне изравнява цифрата с длан.

Засмивам се и поклащам глава:

— Шест хиляди, драги. Само шест.

И ние се увличаме в пазарлъка, който не се нуждае от особени жестове, защото на какъвто и език да се пазарят двама души, и без знаци е ясно, че става дума за пазарлък.

— Смятам, че утре ще можем да поговорим по-подробно — казвам в заключение. — Утре тая хубавица ще бъде на легло.

— Вярно, готова е — кима лейтенантът, като гледа към безбрежната морска шир.

Линда наистина се оказва готова, и то не утре, а още днес. Едва сме се прибрали в стаята подир обеда в ресторанта, когато температурата я понася и заставя да легне. Налага се да извикам лекаря, за да установи туй, което е ясно и без медицински преглед. Лекарят знае малко френски, така че говорим с него на френски, макар че на български бихме се разбрали по-лесно. Обаче с температура или не, съпругата ми е такава жена, че трябва да внимавам.

Прочее на всичко отгоре налага се да стана и медицинска сестра. И додето чакам да доставят предписаните от лекаря медикаменти, прибягвам към услугите на най-простия препарат — киселото мляко. А човекът, който ми донася киселото мляко, се оказва същият оня колега от летището.

— Съобщете, че следващата нощ съм на разположение — прошепвам, когато го изпращам до вратата.

И четвърт час по-късно заедно с лекарствата идва и отговорът:

— В полунощ генералът ще ви чака в съседната стая. Накарайте за всеки случай жената да изпие тая ампулка — предава ми човекът от летището.

Подир което отново се посвещавам на милосърдната си мисия. Линда е цялата в огън и едва успявам да я принудя да вземе хапчетата за смъкване на температурата. Налага се да повторя млечната процедура, понеже нямам особено доверие в другите кремове. Да, мила, това не е Брайтън. Добре все пак, че и аз не съм Дрейк. Иначе бихме могли да се разделим, и то завинаги.

Жената ту се върти неспокойно и въздиша полугласно, ту замира отново, понесена от огъня на високата температура към оная забрава, от която, не знам защо, всички се боим като деца от тъмното. Задоволявам се да изразходвам киселото мляко, без да пестя материала, като го пляскам особено щедро върху гърба и бедрата, които най-силно са изгорели. Каква породиста физика. И какви жестоки следи от слънчевите целувки.

Понякога Линда сякаш идва за миг на себе си и ме поглежда със синьозелените си очи, замъглени от треската, а сетне отново ги затваря. Температурата все още не спада, доколкото може да се съди по външните признаци. Едва късно вечерта, когато за малко се опомня, жената едва прошепва: „Вие ли сте, Питър?“, на което бързам да отговоря, че съм аз самият, а заедно с това и да поднеса до устните й малко вода, в която съм излял съдържанието на ампулката. Съпругата ми покорно изпива водата и се отпуска безсилно на възглавницата. Изобщо тя е тъй покорна, че очевидно не е на себе си и аз дори изпитвам леко угризение, задето съм й пробутал сънотворното, ала после се успокоявам с мисълта, че в момента то може да й бъде само от полза.

Полунощ. Този път не се налага да ожулвам дрехите си в парапета. Почуквам на съседната врата и влизам смело, за да се озова между генерала и Борислав, разположили се от двете страни на входа. Шефът става, за да ми стисне ръката и дори се кани да каже нещо като приветствие, но той не е по силните думи, затуй се задоволява да ме погледне приятелски с тия свои сини очи, просто неприлично сини за един генерал.