Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

— А ако тя не заспи? — запитвам също тъй тихо.

— Ще заспи.

И толкова.

Линда, изпроводена от кавалера, се прибира няколко минути по-късно без видими признаци на оживление. За сметка на туй, особено след десерта, признаците на омърлушеност нарастват. Не знам точно в кое от ястията или питиетата са й пробутали сънотворното, обаче то е изглежда от тия, дето действуват бавно, но сигурно. Дамата започва все по-често да се прозява, додето чувам отдавна очакваното:

— Мисля, че е време да спим.

— Както желаете — отвръщам с една съвсем непривична за мене отстъпчивост.

Малко по-късно най-сетне сме в хотелската стая. Най-сетне, да. Както е прието да се казва, за първата брачна нощ.

— Не смятате ли все пак, че е по-възпитано да се прехвърлите на дивана? — пита Линда, като сваля жакетчето си.

— Съвсем не. Възпитанието изисква, напротив, съпругът да се намира до съпругата — позволявам си да възразя.

— Вие знаете много добре, че нашият брак е въображаем — напомня жената, като издърпва нощницата си изпод възглавницата.

— Да, но това не значи и сънят ми да бъде въображаем.

Тя се кани, изглежда, да отговори, а може би и да отиде до банята, обаче не намира сили нито за едното, нито за другото, а се отпуска на леглото, ляга уж само така, за малко, на едната страна и миг по-късно потъва в здрав освежителен сън.

Изпушвам за всеки случай една цигара, като се разхождам из стаята и на два-три пъти вдигам по-силен шум от необходимото, колкото да проверя реакциите на спящата. Никакви реакции.

Загасям лампата и излизам на балкона. Между него и съседния отляво има преграда от армирано стъкло, обаче не е нужно да си акробат, за да преодолееш препятствието с обходна маневра върху перваза. Поглеждам надолу и като установявам, че няма кой да следи за поведението ми в тоя час, извършвам маневрата.

В съседната стая, както съм и очаквал, намирам Борислав.

— Дали няма да разбере, че сме я упоили — питам след обичайните поздрави и потупвания по гърба.

— Нищо няма да разбере — успокоява ме приятелят ми. — Това не са ония някогашните сънотворни, дето на другия ден си като пиян.

— Е, какво? Ти май че още не пушиш? — запитвам, като установявам, че пепелникът на масата е чист.

— Абе… само когато ме почерпят — измърморва Борислав. — Надявам се, че не си забравил цигарите оттатък.

Запушваме прочее и тутакси минаваме към дневния ред. Разказвам накъсо докъде съм стигнал в проучванията и каква е мисията ми тук.

— Тежка е твоята, Емиле — произнася приятелят ми. — Но какво да се прави, когато аз се провалих…

— Остави това — отвръщам. — Дали ще си ти или ще съм аз…

— Все пак тоя път беше мой ред да мина през стъргата.

Той е явно съкрушен, че е прехвърлил на мене неприятната мисия да минавам през стъргата и не се съмнявам, че е готов тутакси да ме отмени, но в нашия занаят тия неща не стават нито по ред, нито по желание.

— Остави това — повтарям. — Дай да обмислим предстоящето.

— Ти какво предлагаш?

— Предлагам да не я приспиваме всяка вечер.

— Не вярвам да се наложи да повтаряме номера. Ще ти пратим на плажа Боян.

— Боян вече се яви в ресторанта.

— Само за миг, додето тя танцуваше.

— Няма значение, не бива да рискуваме.

— Можем да ти пратим лейтенанта.

— Това ще е отлично. Лейтенантът е момче на място. Утре ще пусна картичките. Значи, нека се яви още в други ден.

— Чрез него ще получиш инструкциите на генерала — уточнява Борислав.

После се пресяга за кутията „Кент“ и добавя:

— А сега сядай, братко, и пиши!

Това най го мразя: да пиша. Обаче няма как. Нашият занаят не минава без писмена работа. Пиша, прочее, чак додето ръката ми съвсем изтръпва, после събирам листата и ги поставям в плика.

— И какво, според тебе? — пита Борислав, като прибира плика. — Това само контрабандна история ли е?

— Откъде да знам? Засега се очертава само като контрабандна, обаче не е изключено да излезе и друго.

— Да, но какво?

— Откъде да знам.

Побъбряме още малко на тая тема, додето забелязвам, че небето навън е започнало да светлее. Значи, наистина много съм писал. Или дотам съм се отучил, че съм почнал да я върша съвсем бавно тая писмена работа.

— Е, хайде — казвам. — Боя се, че скоро няма да се видим, Бориславе.

— Важното е да се видим, пък скоро или не… Отваряй си очите, Емиле…

Той се готви да добави още нещо, но вероятно съобразява, че то е тъй излишно, както и това „отваряй си очите“, затуй произнася само: