Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

— Нищо не познавате — изръмжава Ал. — Шефът не е в бюрото си. Хайде, давам ви пет минути!

Прочее подир пет минути ние сме вече на Дрейк-стрийт, а малко по-късно за моя изненада излизаме от нея и тръгваме по голямата улица. Сетне свиваме в друга, после в трета, додето стигаме до ярко осветена фасада, върху която с магнетична сила аленее неонов надпис:

Следвам машинално Ал в обилно осветения, но още празен хол, един хол на показен и фалшив разкош, с позлатени гипсови орнаменти по стените, с червен мокет и много огледала, твърде различен от неугледните зимници за стриптийз на Дрейк-стрийт. Минаваме транзит край входа към залата, драпиран с кадифени завеси, поемаме по тесен коридор и през една врата с надпис „офис“ проникваме в друг коридор, завършващ с втора врата. Горилата натиска звънеца и когато зелената лампичка над звънеца светва, ми прави път да вляза.

— А, ето ви най-сетне! — възклицава шефът, отпуснат в ленива поза зад бюрото. — Чак досега ли трая боят?

— Какъв бой? — питам невинно, като се настанявам в посоченото ми кресло.

— Това вие ще кажете, Питър — отвръща Дрейк. — Моите лични сведения се изчерпват с оскъдните данни, нанесени върху лицето ви.

— Надявам се, че тая оскъдност не ви дразни — подхвърлям.

— Не, разбира се. Съвсем безразлична ми е. В края на краищата не са били мене. Но все пак смятам, че ми дължите една информация.

Оглеждам се нерешително, сякаш, се двоумя да изпълня ли нареждането или да се опитам да го отклоня. Помещението е значително по-малко от кабинета на Дрейк-стрийт, обаче и значително по-модерно. Едно съчетание на виолетови и сребристосиви елементи, с голям разгул на коприна, полирани плоскости и стъкло, изобщо една претенциозна екстравагантност, която не се поддава на описание.

— Майк ме нападна с един свой приятел — казвам, след като съумявам да надвия колебанията си.

— И как стана това?

Описвам събитието възможно по-пестеливо. Шефът мълчи известно време, сетне забелязва:

— Да-аа… Не обичам саморазправите. И все пак, на ваше място, бих му го върнал.

— Не виждам защо.

— Защото той сега навсякъде ще почне да се хвали, че ви е бил. А това съвсем ще подрони престижа ви сред моите хора. Изобщо ще тръгне мълвата, че вас твърде често ви бият.

— Нямам претенции на горила.

— Обаче сте мой секретар, Питър. А секретарят на Дрейк би трябвало да има реномето на силен човек.

И понеже не считам за нужно да отговоря, шефът минава на другото:

— А сега, какво? Треперите да не би Майк да подложи плана ви на унищожителен огън?

— За да треперя, би трябвало най-първо да го имам, тоя план.

— А нима го нямате?

— Засега все още — не.

— И дори не сте в състояние да го съставите?

— Не съм казал, че съм чак толкова безпомощен. Обаче и не мога да го съставя просто тъй, с голи ръце.

— Какво имате предвид?

Налага се да забавя отговора си, тъй като в този миг вратата зад бюрото се отваря и в кабинета става по-светло. Когато на небосклона изгрява звезда от първа величина, винаги става по-светло. Звездата е облечена в рокля от сребристо ламе, тъй дълга и толкова тясна, че само истинска звезда би могла да се движи в подобна опаковка, без да падне. Бедрата и бюстът предизвикателно бляскат в тоя луксозен амбалаж, но аз лично оставам незасегнат от предизвикателството, защото когато тялото на една жена ти изглежда сякаш излято от метал, от него се излъчва смразяващ хлад.

Бренда, понеже това е самата Бренда Нелсън и никоя друга, плавно се плъзга по сивия мокет в сребърния си пашкул, като грациозно развява във въздуха ръката в дълга сребърна ръкавица, стискаща дългото цигаре. Най-сетне жената достига огромния виолетов диван и се отпуска върху него в претенциозно-елегантна поза. Една поза, от която, боя се, скоро ще я заболи гърбът.

— Не ви ли преча, мили? — запитва тя едва в тоя миг, без дори да си направи труда да погледне към мене.

— Съвсем не, скъпа — отвръща Дрейк, който пък не си прави труда да погледне към нея.

И като ме фиксира със светлите си очички, повтаря:

— Какво имате предвид?

— Поне две неща: първо, известни подробности по въпросната стока…

— Стоката е опиат — щом толкова се интересувате — прекъсва ме шефът.

— Съвсем не се интересувам каква е стоката — опиат или сутиени. Интересувам се, както вече ви казах, единствено от обема и тежината.

— Голям обем и голяма тежина, нали ви казах.

Замълчавам, за да му дам време сам да разбере, че подобни общи приказки нямат никаква стойност като информация. Вместо това обаче той изръмжава: