Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

— Добре — отвръща Дрейк. — Нещо друго да добавите?

— Нищо, освен че на втората граница ни очакват същите трудности. И всички тия гранични празненства съвсем не изглеждат весели от гледна точка на контрабандата.

— Ако смятате да възразявате, сега е моментът, Майк! — промърморва домакинът.

— Какво да възразявам? — произнася Милев, вече овладял се. — Това са приказки.

— Проверими — уточнявам. — И всеки човек, запознат с граничните порядки в България, би могъл да ги потвърди.

— Това са приказки — повтаря Милев. — Аз вече казах с какво се нагърбвам. А щом се нагърбвам…

— Други мнения? — запитва шефът. — Райт?

Хубавецът прокарва дългите си пръсти в още по-дългите коси и забелязва:

— Струва ми се, че сме заставени да избираме между едни голи уверения и други голи уверения. А туй съвсем не е лесно.

— Одеве вие говорехте не за уверения, а за дадености — напомня Дрейк.

— Имах предвид връзките на Майк чрез Мюнхен, а не положението на границата.

— Ларкин?

Ларкин мълчи, сякаш не е чул името си. И трябва отново да мине доста време, додето се реши да произнесе:

— Когато мистър Питър бъде готов с отговора на задачата, тогава ще се изкажа.

— Значи смятате, че по отговора на Майк вече изобщо не си струва да разискваме?

Ларкин отново отправя в пространството тежкия си неподвижен поглед и едва след като му омръзва да съзерцава насрещния тапет, забелязва:

— Стоката, която имаме предвид, струва доста скъпо, Дрейк.

Наблюдавам го крадешком, като се питам дали не се лъжа. Обаче няма начин да се лъжа. Във всеки случай ще бъда наистина смаян, ако разбера, че се лъжа. Това непроницаемо лице и тази недоверчивост, не показна и предизвикателна, а дълбоко стаена, издават полицая. И погледът, който избягва очите ви, но ви изучава внимателно, когато гледате в друга посока, и привичката да говори възможно по-малко и само най-необходимото, и тая скрита напрегнатост, с която следи чуждите приказки — издават полицая.

— Е, добре — въздъхва Дрейк, като става и отправя носталгичен поглед към количката с бутилките. — Засега толкова!

Ние също се вдигаме. Поемам към вратата, като чакам да чуя естествената за случая фраза: „Питър, вие останете.“ И фразата наистина прозвучава, но с по-друго обращение:

— Ларкин, бих ви помолил да останете.

Часът минава един и ресторантът се е поопразнил, когато влизам и заемам една маса до витрината, за да мога да наблюдавам отвън насрещното кафене, което тъй често наблюдавам отвътре. Едва съм поръчал обичайния телешки котлет на Джовани, чиито огромни бакенбарди приличат на два добавъчни котлета, когато чувам зад гърба си познат глас:

— Мога ли да седна при вас?

Една фраза, произнесена на родния език в тоя чужд край, би трябвало да те умили, обаче аз кой знае защо не усещам сълзите ми да напират.

— Защо не? Заповядайте.

Майк сяда насреща ми, поема листа и го зачита с такъв съсредоточен израз, сякаш не чете меню, а Хартата за правата на човека. Разбира се, това меню той го знае наизуст и още предварително е известно, че ще поръча някакъв стек с макарони по болонски или по милански, но ритуалът си е ритуал.

— Джовани, един стек миланез, моля! И обичайното кианти.

Обедът минава в пълно мълчание и аз почти съм готов да помисля, че ако българинът е имал намерение да води разговор, той вече е успял да промени намерението си, когато Милев отмества чинията, облакътява се на мраморната маса и подхвърля:

— Ама че глупаво се получи, а!

— Какво точно имате предвид?

— Ами че това, одевешното: да се счепкат двама българи, за да правят зрелище на тия англичани…

— Наистина.

— … Вместо да седнем предварително с вас и всичко да уточним като хора.

— Наистина — съгласявам се отново.

— Само че откъде да знам, че на Дрейк ще му скимне да свика военен съвет точно днес… А що се отнася до вас, мислех, че просто искат да ви използуват там, на място… И съгласете се, че тия гранични зони и сигнални инсталации, това съвсем не е моя работа…

— Да, да, естествено.

Докато пием кафето, Милев продължава да разсъждава гласно върху темата, как всичко можело да стане по-другояче, в случай че сме се били разбрали предварително, без впрочем да добави някой нов момент в изложението си. Колкото до мене, аз се задоволявам да кимам, за да не се повтарям прекалено.

Уреждаме сметката и тръгваме по посока на „Аризона“, но на средата на улицата Майк спира пред един вход и предлага: