Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

За щастие или нещастие той не е съвсем изкуфял, понеже се приближава към застаналия зад тезгяха съдържател, разменя няколко думи с него и ми прави малък красноречив знак по посока на тясната стълба в дъното на заведението, която едва сега забелязвам.

Изкачваме се нагоре, като се стараем да не чукнем главите си в ниския свод и отново се озоваваме в царството на тишината, ала една тишина, вече придружена с уют. Малки масички, застлани с бели ленени покривки и гарнирани с порцелан и сребро, малки вазички с цветя и малки прозорчета с изглед към реката с неясните вечерни отражения и тъмните корпуси на шлеповете.

Изглежда че в това заведение тишината не е твърде търсена или се предлага на прекалено висока цена, защото ако се изключат две възрастни двойки, ресторантът е празен. Настаняваме се до прозореца в единия ъгъл и подпомогнати от келнера се заемаме да избираме менюто.

Вечерята минава почти в мълчание или във формулиране на известен брой безспорни истини, главно от страна на американеца.

— Това ресторантче е едно доста спокойно кътче — казва мистър Мортън.

Или:

— Този дъждец, както е заситнил, вероятно няма да спре чак до май — забелязва мистър Мортън.

Лично мене обаче дългите паузи и празните фрази не ме безпокоят, понеже знам, че сериозните хора пристъпват към сериозните теми едва при кафето. Така и става.

— Исках да ви съобщя нещо, за което не е удобно да се бъбри по телефона — уведомява ме американецът. — Доставката е била получена във Виена тази заран и операцията ни е приключена.

И той ме поглежда бегло, за да прецени как посрещам тая важна информация. Посрещам я с пълно спокойствие и дори намирам сили да промърморя:

— Слава богу!

Макар че на ум си казвам „по дяволите“.

— Да, цялата тая дълга история най-сетне завърши, мистър Питър — произнася Мортън и отпива от кафето си.

Подир което се сеща да добави:

— Естествено, не без вашата ценна помощ.

Тихият нисък глас е съвсем безучастен. И може би тъкмо това безучастие, колкото и да изглежда непринудено, поражда в съзнанието ми една въпросителна. Нима е редно тъй дълго очакваната победа да се посреща с такова безучастие?

В края на краищата — може би въпрос на темперамент. Може би.

Допиваме си кафето в пълно мълчание. А когато американецът урежда и сметката, решавам все пак да запитам:

— Това ли е всичко, което имахте да ми кажете?

— А вие какво очаквахте? — поглежда ме с любопитство шефът.

— Нищо специално. Обаче вие ми обещахте по телефона „хубави новини“, а досега чух само една.

— Да, прав сте. Истината е, че имам и втора новина, която ще научите след малко. Отава дума за бъдещето ви. И този път най-сетне ще бъдете принуден да се простите с мнителността си, поне по отношение на мене. Аз наистина съм се погрижил за бъдещето ви, мистър Питър.

Той поглежда ръчния си часовник и забелязва:

— Мисля, че можем да ставаме.

Спускаме се отново в преизподнята на долния етаж, където шумът междувременно се е удвоил при задружните усилия на черната бира и на уискито. Настаняваме се безмълвно в колата и шофьорът, който изглежда през цялото време не е напускал мястото си зад волана, отново потегля из лабиринта на тесните мрачни улеи между слетите стени на фабричните сгради и депата.

Не мога да разбера точно откъде и накъде се движим, понеже съвсем не познавам тоя квартал и понеже струите на дъжда се стичат тъй обилно по предното стъкло, че тънките пръсти на чистачките едва смогват да ги отмятат. И когато колата по едно време се отбива в някакъв тъмен проход и малко по-късно спира, нямам никаква представа за мястото, дето сме се озовали.

— Тук ще се срещнем с човека, в чието разпореждате ще се намирате за в бъдеще — обяснява Мортън, като тоя път сам се измъква от плимута.

Тръгвам подире му, докато горилата както и по-рано остава да чака зад волана си. Влизаме в тъмния вход на някакво широко помещение, което ми изглежда повече на склад, отколкото на кантора за делови разговори. Помещението тъне в мрак, ако не броим слабата крушка вдясно от входа, осветяваща тясна метална стълба, виеща се към горния етаж и подобна на тия в параходите.

— Насам! — нарежда американецът и ме повежда към стълбата.

А когато стигаме до нея, промърморва, като ми прави път:

— Хайде, качвайте се!… Какво чакате?…

Какво чакам? — едва ли си струва труда да правя изповеди по тоя въпрос, както и едва ли си струва труда да се противя. Поемам прочее нагоре по параходното съоръжение, додето стигам горния етаж — един огромен хангар без прозорци, едва осветен от няколко крушки, окачени по циментовите колони, подпиращи потона.