Тримата от Капитол Груп се усмихнаха широко. Директното признание за алчност им хареса.
— В какво специализира вашата фирма? — попита Голайтли, сякаш не го бяха обсъждали цял половин час.
— Добър въпрос — отговори Уайли. — Инвеститорите ни са представители на стари наследени пари. Повечето са от Ню Йорк, Северен Ню Джърси и Ню Ингланд. Тези хора ценят състоянието си и искат така да бъде и занапред. Всяка година купуваме една-две фирми, не повече. Търсим добре управлявани компании със стабилни печалби, които имат нужда от неголям капитал, за да се разширят. Нищо вълнуващо. Формулата обаче е добра и работи.
Мъжете от другата страна на масата се усмихнаха леко и не положиха никакво усилие да прикрият насмешката си — тези хора живееха и умираха с мантрата да не поемат големи рискове и да не плащат високи цени. Типовете от „Колдрон“, изглежда, бяха шайка глезльовци. Играчи на дребно, които се борят за трохите.
— Не се ли задушавате така? — не можа да се сдържи Бланк. Очевидно него подобна ситуация би го вкарала в гроба.
Уайли се усмихна и не обърна внимание на обидата.
— Прекарах десет години в мелницата на по-големите фирми — каза той. — Десет години тичане по коридорите, петнайсетчасови работни дни, работа през уикендите, безброй прекъснати отпуски. Десет години сключване на висящи на косъм сделки посред нощ, опити да правим неща, до които дори не трябва да се приближаваш. Вие тук знаете как е.
Тримата кимнаха. Наистина знаеха.
— Работата не ме съсипа — продължи Джак, — но не мога да кажа и че ми доставяше удоволствие. Когато от „Колдрон“ ми предложиха да стана съдружник по бързата писта, приех с радост. Не забравяйте, че това е много спокойна фирма, в която не се действа под напрежение. Има чести и продължителни обеди, на които алкохолът не е забранен. Уикендите са нещо свято. Съдружниците нерядко подремват в кабинетите си. И защо не? Инвеститорите ни се радват при десет процента ръст годишно. Ако достигнем петнайсет, устройват ни лудо парти. — Той се усмихна леко на гладните акули срещу него.
И той, и те знаеха, че десет процента в Капитол Груп биха били оценени като катастрофа. Директорите щяха да настъпят педалите, да уволняват наред, а животът на оцелелите щеше да стане нетърпим. Това се беше случвало само веднъж преди дванайсет години. Беше започнала болезнена рецесия. През онази година ръстът беше спаднал до някакви си осем процента. Бланк беше единственият в стаята, който помнеше онези времена. Погром, 365 дни нескончаем терор. Дванайсет мъчителни месеца, без почивни дни, цяла година непоносим стрес. Кръвното му налягане беше скочило с четирийсет пункта. Все още сънуваше кошмари за онези дни.
— Звучи чудесно — обади се Голайтли, очевидно без да го мисли.
— Да, нали? — отговори Джак със същата неискреност.
— Защо тогава не ни разкажете за неустоимото предложение, с което се хвалите? — попита Бланк. След като разбра колко струва Уайли, беше време да започнат по същество.
— След малко, мистър Бланк. Искам предварително да ви кажа, че не сте единствените, с които разговарям. Разработил съм модел. Четири фирми отговарят на профила. Вашата е една от четирите и всяка или всичките могат да се окажат подходящи. Което не значи, че ще останат само четири фирми, но четири е идеалната бройка.
Небрежни кимвания от другата страна на масата. Стандартни приказки, общо взето, празни. Никой с капка ум в главата не би признал от самото начало, че Капитол Груп са единствени. Всички оферти идваха подправени с лека конкуренция и от Капитол Груп слушаха подобни неща непрекъснато. Добър опит, Джак…
Те се сбутаха под масата и си влязоха в ролята.
— Но отговаряме на изискванията? — предположи Бланк с изопнато лице, като че ли имаше какъвто и да било шанс да не отговарят.
— Възможно е да сте най-подходящите — съгласи се Джак добродушно.
— Какво облекчение.
— Да продължавам ли?
— Да, моля.
Джак спусна краката си на пода и се наклони напред.
— Преди няколко месеца вниманието ми привлече една фирма. На пръв поглед изглеждаше идеална за „Колдрон“ — средно голяма, печеливша, добре управлявана и успешно привличаше капитали. Шефът и главният им финансист обикаляха фирми като нашата.
— И ти се срещна с тях? — попита Голайтли.
Последва бързо кимване.
— Срещата не беше моя, но присъствах и аз. Шефът основал фирмата преди четирийсет и пет години. Започнал от нула, с труд, пот и голи ръце. Работата на живота му. Сега наближава осемдесет, има двама синове и дъщеря. Здравословното му състояние е сравнително добро, но все пак човекът е реалист. Преди да навърши шейсет, изкарал два инфаркта. Престанал да пуши и си следи холестерола, но в рода му няма дълголетници. Ще го наследи някое от децата му. Той иска да подготви почвата за бъдещи успехи.
Читать дальше