Брайан Хейг - Игри за милиарди

Заемаха купища пари и купуваха компании, почти винаги в тежко финансово състояние, после ги предаваха на отдел „Мениджмънт“, за да ги окастрят и очистят от замърсители, да ги преоборудват и да ги продадат, обикновено за три пъти повече от направените разходи. Понякога пет пъти повече. Единствено компаниите, които се окажеха безумно печеливши — и имаха всички шансове да останат такива, — биваха задържани и влизаха в нарастващия списък на постоянните владения на Капитол Груп.

Капитол Груп беше фабрика, и то невероятно печеливша. Беше частна — собствениците предпочитаха да е така и упорито отказваха да приберат милиарди, като пуснат акции на борсата. Предметът на дейност на компанията включваше смайващо разнообразие от продукти — от автомобилни гуми и всевъзможни електронни устройства до самолетни двигатели и военно оборудване.

Но и никой не искаше да брои. Защо да си прави труд? Придобиваните фирми се сменяха толкова бързо, че би било безпредметно да се опитва.

Капитол Груп притежаваше производства, пръснати по целия свят — от Пенсилвания до Хонконг и Африка, и набираше капитал отвсякъде, където имаше натрупано богатство — Ню Йорк, Дубай, а напоследък дори от Москва, където бивши марксисти милиардери никнеха като гъби. На върха имаше двайсет директори, четирийсет така наречени съдружници и четиристотин по-нисши мениджъри, които купуваха и наблюдаваха различни компании, които заедно осигуряваха работа на около триста хиляди души.

Ако обаче някой беше преброил, щеше да установи, че арсеналът на Капитол Груп в момента се състоеше от шейсет и две фирми. Числото се променяше всяка седмица и ако беше регистрирана на борсата, фирмата щеше да бъде оценена на 110 милиарда долара. По всякакви критерии цифрата беше главозамайваща и още по-забележителна за компания, основана само преди двайсет години от няколко бедни, но безумно оптимистични бивши държавни служители.

— Мисля, че ще ни поднесе фирма за поглъщане — предположи Бари Колдуел, експерт-счетоводител, повикан на срещата в последния момент, за да се държи хладнокръвно и безкомпромисно. Негова специалност бяха таблиците. Жабешките му очи можеха да сдъвчат без остатък дебити и кредити, да преценят активи и пасиви, приходи и разходи и със светкавична скорост да дадат невероятно прецизна диагноза на корпоративното здраве или болест.

— В противен случай само ни губи времето — добави Бланк и удари с длан по масата. — Разбира се, че идва със сделка. Иначе защо ще настоява да се срещне с екипа ни?

— Време е — обяви Голайтли, стана, закопча сакото си и мушна папката в куфарчето си. Другите двама също станаха и закопчаха саката си.

Вратата се отвори. Джак Уайли влезе, размахал жълтеникавокафяво куфарче в едната си ръка, куп скици и графики — в другата. Беше по-висок, отколкото очакваха — може би около метър и осемдесет и пет. Забелязаха слънчевия загар, който свидетелстваше за дълги часове на игрището за голф, и телосложението му, което пък показваше доста време във фитнеса. Гъста, пясъчноруса коса, прошарена по слепоочията, студени сини очи. Куфарчето и графиките се стовариха тежко върху масата. Обичайните ръкостискания и любезности бяха кратки и неискрени.

Тримата мъже бяха впечатлени. Без да го канят, Уайли седна на един стол, кръстоса небрежно дългите си крака, като че ли той беше собственикът тук, и предложи:

— Защо не седнете, за да започваме?

— Добра идея — отговори Бланк от името на всички. На четирийсет и пет, той беше най-възрастният и единственият съдружник в стаята. Искаше и Уайли да го разбере.

Сякаш по сигнал хубавичка секретарка надникна през вратата и каза:

— Добро утро, господа. Кафе, чай, безалкохолни напитки?

Уайли се усмихна учтиво и преди някой да успее да отговори, каза:

— Още не, благодаря. — Погледът му се насочи към лицата от другата страна на масата. — Първо нека разберем дали има какво да обсъждаме.

Да, да — още една добра идея, съгласиха се тримата от другата страна на масата. Ако срещата се окажеше провал, защо да удължават страданията си с принудени безсмислени разговори и напитки? По-добре бе набързо да го отпратят.

Бланк се подпря на лакти върху масата и пое инициативата.

— Значи сте съдружник в „Колдрон“?

— Да. Вече три години.

— Не познавам „Колдрон“. Малка е, нали? — С други думи имате късмет, че седите тук, с големите момчета, Джак — и не го забравяйте.

— Да. Всъщност много малка. — Джак пое топката в движение и кимна. — Харесва ни да мислим за себе си като за бутикова фирма. Много сме придирчиви. Гордеем се с гъвкавостта си и според нас е добре, че не сме големи. — След секунда се усмихна леко и добави: — Освен това така печалбата за съдружниците би била много по-малка.