Александра Маринина - Когато боговете се смеят

— Веднъж й донесохме от Белгия.

— А, да. Огромна ваза за пода?

— От Англия, за петдесет и пет годишнината.

— Вярно, сега си спомних. Брошка?

— Пак от там.

— Какво ще кажеш за чанта и ръкавици от хубава кожа?

— Льолка, стегни се малко де! Съвсем ли си изгуби паметта? Нали точно това й подарихме на миналия рожден ден!

— Извинявай — смотолеви тя и се намести по-удобно до него, — толкова съм уморена, главата ми е замаяна.

Павел се надигна и започна да я разтърсва за раменете.

— Не заспивай! Сега е само девет часът, ако заспиш, пак ще рипнеш в пет сутринта и ще засновеш из апартамента. Отвори си очите, че ще те залея със студена вода. Хайде де, Льолка!

Внезапно Олга скочи, очите й радостно блеснаха.

— Сетих се! Спомняш ли си, когато бяхме в Гърция, видяхме в една книжарница невероятно подаръчно издание за Йерусалим? Огромно книжище с текст на английски и гръцки и безброй илюстрации, дори имаше приложена лупа, за да си разглеждаш подробностите. И цената му беше прилична, пресметнато от драхми на разбираема валута, излизаше около трийсет долара. Такова нещо не е срамота да подари човек.

— Предлагаш да хукнем за Атина, за да купим този подарък, така ли? — усмихна се скептично Павел. — Само билетите ще струват колкото двайсет такива подаръка, макар че заради родната майчица…

— Глупчо — засмя се Олга, — Лариса сега е в Атина, връща се след два дни. Ако успеем да я хванем по телефона, смятай, че сме решили проблема. И по този начин плавно ще подкараме семейната общественост към следващия рожден ден. Хайде, кажи, не съм ли гениална, само да го отречеш — ще ти отхапя ухото!

— Гениална си — напълно сериозно отговори Павел и й целуна ръка. — Какво щях да правя без тебе?

Тази година майката на Павел навършваше петдесет и девет години, а за шейсетгодишнината той беше намислил да й подари екскурзия до Израел — там Елена Фьодоровна имаше много приятели, които отдавна й се искаше да види. Майка му имаше финансови възможности за такова пътуване, но както става често, постоянно отлагаше, решавайки, че има по-важни работи от посещението на приятели. Работата, съпругът, децата, внучката, вилата, двете кучета — всичко това се нуждаеше от нейното зорко око и не можеше да съществува без нейното участие. Доколкото Олга си спомняше, за пътуването до Израел се говореше през последните най-малко десет години, Елена Фьодоровна редовно се чуваше по телефона с приятелите си в Йерусалим и Тел Авив, но така и не се накани да тръгне. Виж, ако й поднесяха на тепсия билетите и паспорта с вече готова виза, щеше да е съвсем друго. Елена Фьодоровна се отнасяше с уважение към усилията, които полагаха за нея околните. При това положение щеше да тръгне дори и изобщо да нямаше какво да прави там.

Олга скочи леко от дивана, на който само преди две минути едва не бе заспала, и се втурна да търси бележника с телефонния номер на приятелката си. Извади късмет: Лариса не се разделяше с мобилния си телефон дори в банята, където всъщност я завари обаждането на Олга.

— Спомняш ли си в коя книжарница видя тази книга? — делово попита тя.

— На главната улица, книжарницата на Патакис.

— Ще я намеря — обеща Лариса.

— Кога си идваш?

— В събота.

— Ще те посрещнем с Паша.

Олга затвори телефона и въздъхна с облекчение:

— Ето на, проблемът е решен. А ти вече беше в паника!

Тя отново отиде до огледалото и тъжно поклати глава, след като повдигна пеньоара, за да се полюбува още веднъж на следите от провалената любовна среща.

— Ама защо бе, защо толкова не ми върви! — простена тя, опипвайки с пръсти зачервената кожа.

Павел стана от дивана и сладко се протегна.

— Я стига, Льолка, до утре ще бъдеш като нова. Как сте в службата, ново-вехто?

Олга направи страховита физиономия и протегна напред ръце с кръстосани пръсти.

— Празник, празник ни чака — проточи тя със задгробен глас. — Скоро ще ни посети ревизор. Или както му казват сега — одитор. Народът подскача от страх.

— Ами ти?

— Аз пък — не.

— Та нали си заместник главен счетоводител, наистина ли не се притесняваш?

— Тъкмо там е работата, Павлуша — че съм заместник главен счетоводител. Само главният и аз знаем, че всичко ни е наред, така че няма от какво да се притесняваме. А всички останали нищичко не разбират от счетоводство, затова им се струва, че непременно ще излязат някакви кирливи ризи. Дори генералният ходи блед и по десет пъти на ден ни привиква да ни пита готови ли сме за проверката. Край, съвсем се разсъних. Хайде да вечеряме.