Александра Маринина - Посмъртен образ

— Мама ли беше на телефона?

— Не, леля Таня. Ти защо не спиш?

— Ще се ожениш ли за нея? — попита, Лиля, като изобщо не обърна внимание на строгия бащин въпрос за причините, поради които не спи.

— Ами… ако нямаш нищо против.

— И ще трябва да й казвам мамо?

— Не е задължително. Дори не е и нужно. Ти си имаш майка, а леля Таня ще бъде моя жена и можеш да я наричаш леля Таня или просто Таня. Както искаш.

Лиля въздъхна облекчено. Отдавна оставена сама да избира книгите си, тя вече бе прочела толкова възрастни издания, че в главицата й се бе образувала чудовищна мешавица от чисто детски представи и трагични житейски истории. В частност това бяха истории за лоши мащехи и страдащи заварени дъщери.

— Татко, ами ако мама се ожени…

— Няма да се ожени, а ще се омъжи — поправи я Стасов.

— Ако мама се омъжи, ще трябва ли да наричам мъжа й татко или може и чичо Боря ?

Тъй, помисли си Стасов. А Ритка му се беше клела, че не води своя гаден Рудин вкъщи в присъствието на Лиля. Откъде тогава детето е научило за него? Тази Рита пак лъже. Животът на нищо не я е научил.

— Е, детко, първо, никак не е сигурно, че новият съпруг на майка ти ще се казва Борис. Откъде ти хрумна? Може да е Григорий или Михаил, или пък Александър.

— Но той се казва Борис Йосифович, а не Григорий или Михаил. Ама ти не знаеш ли, татко? Борис Йосифович Рудин.

— Второ, котенце — продължи Стасов, сякаш не бе чул репликата й, — никак не е сигурно и това, че майка ти ще иска да се омъжи за него.

— Но нали се срещат!

Логиката на детето беше безупречна, както впрочем и неговата информираност.

— Те са приятели — търпеливо продължи да обяснява Стасов. — А дали между тях ще се породи по-силно чувство, което да доведе до сватбата им — това не можем да знаем.

Ама изобщо не можем да го знаем. Но нали нямаше как да обясни на Лиля, че Рудин е женен и май няма намерение да се развежда. Такива като Маргарита той с лопата може да ги рине и сигурно не знае къде да ги дява.

— И изобщо, котенце, я по-добре си лягай. Утре ще ставаш рано за училище.

— Какво говориш, татко? Та утре е събота!

— Пфу, аз пък забравих, че вие не учите в събота! Ние навремето учехме и в събота.

— А ти на работа ли си утре?

— Не знам, мъниче — както дойде.

Щеше да дойде една неприятност. Но бившият подполковник от милицията Владислав Стасов щеше да научи за това едва на сутринта.

Когато чу завъртането на ключа в бравата, Михаил Николаевич Мазуркевич, президент на киноконцерна „Сириус“, си пое дъх и погледна ръцете си. А те трепереха — както навремето преди всеки изпит. Сега ще види тя, тази кучка, тази тъпа уличница!

Жена му се движеше тихо из антрето — явно мислеше, че той спи, и не искаше да го събуди. Мазуркевич седеше в хола на тъмно и чакаше. Когато лампата светна, той видя Ксения и се вцепени. Май се потвърждаваха най-лошите му опасения. Лицето й беше бледо, по скулите пламтеше руменина, яркосините очи блестяха.

— Вече е три часът — каза той с възможно най-спокойния си тон. — Мога ли да знам къде си била досега?

— Не, не можеш — равнодушно тръсна Ксения. — Не е твоя работа.

— Ти изобщо имаш ли ум в главата? — избухна Мазуркевич. — Хиляди пъти съм ти обяснявал, и баща ти ти е обяснявал, че трябва да престанеш с това хойкане! Да не искаш да стигнеш до бунището с тия твои шофьори? Глупачка такава, идиотка! Аз не държа да си ми вярна, това не може да се изисква от жена, която е станала курва още преди да се роди, но поне спазвай някакво приличие! Баща ти ясно ти каза: Ако още веднъж някой види жената на Мазуркевич — дъщерята на самия Козирев — в кола със случаен шофьор — край! Повече никакви пари няма да получим. И подкрепа за бизнеса няма да получим. Нито кредити, нито ниски лихви — нищо. Това ли искаш?

— Остави ме на мира! — връцна се Ксения, като в движение сваляше от ушите си обеците с брилянти и събличаше пуловера си.

Невъзможно беше да я откаже от този навик — да си слага обеци с брилянти дори когато е облечена с пуловер и дънки.

— И повече няма да видиш никакви брилянти, ако татенцето ти научи какви ги вършиш въпреки забраната му. Ще трябва да продадем всичките ти финтифлюшки, за да си изплатим кредитите.

Ксения се извърна към него, лицето й бе разкривено от ледена омраза и презрение. На своите четирийсет и четири години тя не изглеждаше нито с ден по-млада — фигурата й вече се отпускаше, под очите бе плъзнала мрежа от ситни бръчици, косата й отдавна не блестеше. Ала в дните, когато се прибираше след луд секс с поредния случаен познат, тя беше почти красавица. Такова беше хобито на дъщерята на един от най-големите банкери в Русия — Козирев: да се качва в някоя кола с непознати мъже и да прави любов с тях в първата близка тиха пресечка. Понякога тези приключения завършваха с осветяване на купето на колата с фенера на милиционерски патрул, при което пред погледите на присъстващите се разкриваха безсрамно заголени женски гърди и мъжки задник. Със съставянето на протокола историята се разгласяваше, Козирев и Мазуркевич се хващаха за главите, а Ксения нагло се подхилваше — без нищо да отрича и без нищо да обещава. Сякаш й бе абсолютно безразлично ще има ли пари съпругът й или не. Тя бе свикнала да живее в разкош. Но още повече бе свикнала да се поддава на всяко свое желание. И ако усетеше нещо подобно, в употреба влизаха всякакви средства. Ксения знаеше, че Мазуркевич е зависим от тъста си във финансово отношение и ще търпи всичките й гадни номера.