Ю Несбьо: Снежния човек

Погледът ѝ се плъзна през прозореца, над фиорда, към Финьой. Хари си тръгна със съзнанието, че получените рани никога не заздравяват.

Погледна ръката си. Ауне се бе оказал прав: ако всяко бебе е съвършеното чудо, значи животът представлява безкраен процес на деградация.

На вратата се изкашля медицинска сестра:

— Време е за инжекции, Ауне.

— О, пощадете ме поне веднъж, сестро.

— Тук пощада няма.

— Сестро, я ми кажете — въздъхна Ауне, — кое е по-лошо: да отнемеш живота на човек, който иска да живее, или да отнемеш смъртта на човек, който иска да умре?

Беате, сестрата и Столе се разсмяха и не забелязаха как Хари потръпна.

Той мина по стръмните склонове към езерото Согн. Там нямаше много хора, само обичайните посетители: туристи, тръгнали на неделен поход около езерото.

Ракел го чакаше на бариерата.

Прегърнаха се и тръгнаха мълчаливо. Въздухът беше мразовит, а слънцето грееше вяло от бледосиньото небе. Под подметките им хрущяха сухи листа.

— Напоследък ходя насън — призна Хари.

— Ами?

— Да. Подозирам, че го правя от известно време.

— Не е лесно непрекъснато да живееш в реалността — кимна Ракел.

— Не, не — поклати глава Хари. — Ходя насън в буквалния смисъл на думата. Нощем снова из апартамента. Кой знае какви ги върша.

— И как разбра?

— През нощта, след като ме изписаха от болницата, се събудих в кухнята, където имаше мокри следи. Установих, че съм чисто гол, обут в гумените ми ботуши. Държах чук в ръка.

Ракел се усмихна и сведе поглед. Ускори крачка, за да не изостава.

— След като забременях с Олег, и аз ходех насън известно време.

— Според Ауне в зряла възраст сомнамбулизмът е симптом на повишен стрес.

Спряха се до водата. Над сивата повърхност прелетяха двойка лебеди.

— Още когато разбрах, че съм бременна, знаех кой е бащата на Олег. Но неговата приятелка беше забременяла преди мен.

Хари вдиша дълбоко студения въздух. Той прободе дробовете му. Имаше вкус на зима. Затвори очи и се обърна срещу слънцето.

— След като разбрах, че той вече е взел решение и се е върнал в Осло, имах две възможности: да осигуря на детето ми баща в Москва, който ще го обича и ще го гледа като свое — поне докато си мисли, че то наистина е негово — или да го отгледам без баща. Второто ми се струваше абсурдно. Знаеш какво е мнението ми за лъжците. Ако преди това някой ми бе казал, че аз — точно аз — ще изградя живота си върху лъжа, щях да се закълна в обратното. На младини човек възприема живота много лековато, защото не знае колко трудни избори му предстоят. Ако мислех само за себе си, щях да взема решение много по-лесно. Но бях длъжна да се съобразя и с други хора. От една страна, щях да разбия сърцето на Фьодор и да обидя семейството му, а, от друга, да съсипя връзката на другия. Мислех и за Олег. Да, преди всичко се боях за неговото бъдеще.

— Разбирам те.

— Не. Едва ли разбираш защо ти признавам това чак сега. Нямах причина да премълчавам истината пред теб. Сигурно мислиш, че съм искала да се представя в по-добра светлина.

— Не — поклати глава Хари. — Не мисля така.

Тя наклони глава към рамото му.

— Дали е вярно онова, което се говори за лебедите? — попита тя. — Че са верни един на друг, докато смъртта ги раздели?

— Според мен просто спазват обещанията си — отвърна Хари.

— И какви обещания дават лебедите?

— Никакви, предполагам.

— Значи говориш не за тях, а за себе си? Повече те харесвах, когато нарушаваше дадените обещания.

— Искаш ли пак да ти обещая нещо?

Тя поклати глава.

Тръгнаха и тя мушна ръка в неговата.

— Иска ми се да можеше да започнем отначало — въздъхна тя. — Сякаш нищо не се е случило.

— Знам.

— Но знаеш също, че няма да се получи.

Макар Ракел да се опита думите ѝ да прозвучат като твърдение, Хари долови скритата леко въпросителна нотка.

— Мисля да попътувам — каза той.

— Нима? Къде?

— Не знам. Не ме търси. Особено в Северна Африка.

— Северна Африка?

— Реплика на Марти Фелдман от един филм. Иска да избяга, но и да остане.

— Разбирам.

Над тях мина сянка и продължи по сиво-жълтата, обезцветена почва в гората. Двамата вдигнаха очи. Един от лебедите бе отлетял.

— И какво става във филма? — поинтересува се Ракел. — Намериха ли се?

— Да, разбира се.

— Кога ще се върнеш?

— Никога. Никога няма да се върна.

В студеното мазе на сграда в квартал „Тьойен“ двама угрижени представители на жилищната управа гледаха мъж в защѝтен гащеризон и с необичайно дебели стъкла на очилата. Докато говореше, от устата му излизаше пара, подобна на вар: