Ю Несбьо - Снежния човек

— Обещават да ме изпишат за Коледа — Ауне обърна ръката на Хари, за да я огледа. — Ама че страшна лапа! Как се случи?

Хари му позволи да види всички поражения.

— Не успяха да спасят средния пръст, защото беше отрязан. Зашиха сухожилията към безименния. Нервните окончания растат с по милиметър всеки месец и се опитват да се съединят. Според лекарите обаче има голяма вероятност остатъкът от пръста да остане парализиран.

— Висока цена си платил.

— Ами! Нищо работа.

Ауне кимна.

— Кога ще огласят подробности по случая? — поинтересува се Беате, докато слагаше бебето в количката.

— Не се знае — отвърна Хари.

Движенията на младата майка изглеждаха много вещи и уверени.

— Защитата в съда ще се опита да го изкара душевноболен — намеси се Ауне, който все още предпочиташе да използва този израз. Струваше му се най-всеобхватен, дори поетичен. — За да се провалят, трябва да намерят по-некадърен психолог и от мен.

— Е, така или иначе ще получи доживотна — отбеляза Беате, наклони глава и приглади одеялото на бебето.

— Жалко, че доживотна присъда не означава затвор до края на живота му 14 14 В Норвегия доживотната присъда всъщност представлява лишаване от свобода максимално за 21 години. — Б.пр. — изръмжа Ауне и протегна ръка към чашата с вода върху нощното шкафче. — С напредването на възрастта все повече се убеждавам, че злото си е зло, със или без наличие на психична болест. Всички ние сме повече или по-малко предразположени към извършване на престъпления, но генетичната ни натовареност не може да оправдае вината ни. За бога, кой не страда от личностно разстройство? Нали именно действията ни определят степента на заболяването ни. Говорят за равноправие в съда, но това са празни приказки, при условие че ние, хората, не сме еднакви. По време на голямата епидемия от чума изхвърляли през борда моряците, които кашлят, защото справедливостта е нож с тъпо острие и като философия, и като съдник. Можем да говорим единствено за болести с благоприятна и с неблагоприятна прогноза, скъпи приятели.

— В случая присъдата наистина ще бъде доживотна — Хари погледна превързаната рана, където някога беше средният му пръст.

— Нима?

— Болест с неблагоприятна прогноза.

В стаята настъпи тишина.

— Казах ли ви, че ми предложиха да ми направят протеза на пръста? — попита Хари и размаха дясната си ръка. — Но на мен и така ми харесва. Четири пръста. Приличам на герой от комикс.

— Какво направи с отрязания пръст?

— Опитах се да го пробутам като дарение на Катедрата по анатомия, но не пожелаха да го вземат. Затова реших да го изтърбуша и да го държа върху бюрото ми, както Хаген държи кутрето на онзи японски пълководец. Вдигнат среден пръст би бил идеален поздрав за добре дошли в кабинета на Хуле.

Ауне и Беате се разсмяха.

— Как са Олег и Ракел? — попита Беате.

— Много добре. Не се дават лесно.

— А Катрине Брат?

— Възстановява се. Миналата седмица ходих да я видя. През февруари се връща на работа в Отдела за борба с порока в Берген.

— Сериозно? Нали стана ясно, че едва не застреляла няколко души?

— Сгрешихме. В револвера ѝ е нямало патрони. Затова се е осмелявала да натисне спусъка почти до края и ударникът се е вдигал. Трябваше да се сетя по-рано.

— И как?

— Когато напускаш полицейско управление и отиваш да работиш в друг град, пак в полицията, си длъжен да предадеш служебното си оръжие. На ново място ти дават револвер и две пачки с патрони. В чекмеджето на бюрото ѝ намерих две неразпечатани пачки.

Настъпи кратко мълчание.

— Радвам се, че вече е здрава — отбеляза Беате и погали бебето по косата.

— Да — разсеяно кимна Хари и си припомни как мина срещата му с Катрине.

Наистина изглеждаше по-добре. Живееше при майка си в Берген. Когато той пристигна, тя тъкмо излизаше от банята след дълъг сутрешен крос. Майка ѝ поднесе чай, а Катрине, все още с мокра коса и зачервени бузи, му разказа как разследването на баща ѝ се превърнало в идея-фикс за нея. Помоли Хари за прошка, задето го въвлякла в случая. В погледа ѝ обаче не се четеше и капка съжаление.

— Според психиатъра ми реагирам малко по-бурно от повечето хора — засмя се тя и сви рамене. — Но вече го преодолях. Тази мания ме преследва от детските ми години. Сега обаче името му най-сетне е чисто и мога да продължа напред.

— С разчистване на бумащина в Отдела за борба с порока?

— Все отнякъде трябва да се почне. Щом дори висши държавници се осмеляват да се завърнат в политиката, защо да не опитам и аз?