Фридрих Незнански - Опасно за живота

— И аз така мисля, Саша — съгласи се Гоголев. — Виж сега, те излизат през задната врата на мазето. Той повежда жената към портала… Наредете да заключат вратичката, през която минават хората — кимна той на Мирзоян. Човекът излетя като стрела от кабинета, но скоро се върна. — В стаичката на охраната ще бъда аз. Ще отвлека вниманието на Смакаускас с приказки. Вие, момчета — кимна той на трима от своите хора, — влизате в сградата. Пак така, като техници по парното. Мотаете се пред входа, вдигате шум и врява колкото можете. Той трябва да ви чуе. А вас, Вардан Вазгенович, ще помоля да се качите на втория етаж, там, където работят хората от лабораторията. Всички в болницата ви познават. Не би трябвало да ви заподозрат. Там горе няма да е опасно.

Мирзоян изпъчи гърди, защитени под сакото от бронираната жилетка, която едва беше успял да закопчее над доста видното си шкембенце.

— Готов съм да рискувам, Виктор Петрович — блесна той с черните си очи.

— Саша, ще се наложи да останеш тук. Смакаускас те познава.

— За съжаление — мрачно подхвърли Турецки.

В този момент по радиостанцията съобщиха, че снайперистите са заели позициите си.

— Снайперистите няма ли да ни подведат? Трябва непременно да го премахнат, преди да стигне до колата си. Там насреща, в бензиностанцията, доста често зареждат коли. Може да възникнат усложнения. А и край колата ще му е по-лесно да се прикрие.

— Моят снайперист, дето е на покрива на пететажната сграда, улучва с един изстрел в основата на черепа.

— Да не се казва Тягунов случайно? — усмихна се невесело Турецки14.

— Не, фамилията му е Далаватов. Той е чеченец, представи си. Макар че вече петнадесет години живее в Питер.

— Това вдъхва надежда — пак се подсмихна Турецки. Всъщност той ужасно нервничеше. Алгерис не му отговори нищо смислено. Наташа се държеше мъжки. Но как ще свърши всичко това? „Помогни ни, Господи!“ — навярно за пръв път през живота си се помоли Александър Борисович.

— Е, след десет минути трябва да започнем. Чакай, Саша — тупна го Виктор по рамото.

— Да чакаш и да догонваш — от това по-лошо няма — промърмори Турецки поговорката на Грязнов.

След пет минути чу по радиостанцията гласа на Гоголев:

— Петминутна готовност.

И след още пет минути:

— Започваме! Техниците — напред към сградата!

— Ето го и него! — възкликна Алгерис, като погледна пейджъра си. — Твоят Ромео!

Той взе мобилния си телефон и набра номера.

— Смакаускас? — веднага се чу гласът на Турецки. — Кантурия ще бъде пусната от следствения арест в тринадесет нула, нула.

— Късно е — отговори Алгерис.

— По-рано няма да стане — твърдо реагира Турецки.

— Е, значи Наталия Николаевна ще падне със смъртта на храбрите точно в дванадесет — намигна Алгерис на Наташа.

— Никъде няма да пада! Ще почакаш. Не може да стане по-рано. Но точно в тринадесет Нина Вахтанговна ще посрещне Тамара пред „Матроска тишина“. Ако издъниш нещата, срещата няма да се състои. Това е всичко, което мога да ти обещая. Дай телефона на Наташа.

Наташа все така не успяваше да чуе какво се говори в слушалката. Алгерис я закриваше с ръка. От репликите на похитителя си тя разбра, че Турецки моли за отсрочка. Те не могат да я открият! Наташа замижа, като си представи себе си на мястото на Турецки. Разбира се! Той се страхува за нея, всяка минута се бои за нея. И това му пречи. Да мисли. Да действа хладнокръвно.

Алгерис протегна телефона, без да се приближава до нея.

— Е, кажи му нещо. Пей, пиленце, пей.

— Недейте ни жали, ние също не бихме простили… — високо произнесе Наташа.

Алгерис прекъсна връзката и учудено я изгледа.

— Направо да рецитираш стихове на сцената, а не да лежиш в мазето — подсмихна се той.

Наташа премълча. Успокои дишането си и погледна часовника. Единадесет и тридесет.

И двамата млъкнаха. Вече не им се искаше да говорят. Наташа беше чула толкова много от този страшен човек, че повече не можеше да го слуша.

Кап… Кап… Кап… Равномерно падащите капки пак накъсаха тишината в мазето.

Гърбът й изтръпна. Изтръпна и другата й ръка, прикована към тръбата. Тя се размърда на твърдото си ложе и разтри със свободната ръка кръста си.

— Омръзна ли ти да седиш? — пак се подсмихна Алгерис. — Малко остана. — Погледна часовника си. — А може да ти се ходи до тоалетната? — още повече се ухили той.

„Това е идея — помисли Наташа. — Може да ми свали белезницата?“

Тя кимна. Но в този момент през равномерното капане нахлуха външни звуци. Зад вратата на мазето (но по-високо, явно пред входната врата на сградата) се чу гръмогласен мъжки разговор. Алгерис веднага настръхна като звяр. Той мигом се хвърли към жената, дръпна шалчето от врата й, като го стегна върху гърлото й. Наташа неволно отвори уста, за да си поеме дъх. В същата секунда устата й беше пристегната с коприненото шалче, което Алгерис върза на тила й. После той за миг отключи ръката й от тръбата и като сграбчи и другата й ръка, ги окова с белезниците.