Александра Маринина: Живот след живота

— Колко много кучкари имате тук — забеляза Алексей.

— Това са доброволци, само разхождат кучетата от приюта — обясни му Настя.

— А ти защо избра точно това куче? — попита той. — Да беше избрала ей онова, виж какъв симпатяга е. И явно е млад, здрав екземпляр.

Той посочи бяло-рижаво дребно помиярче, водено на каишка от трийсетинагодишна жена. Помиярът весело подскачаше и живо се интересуваше от всичко наоколо.

— Избрах Дружка именно защото е стара и болна. Всички обичат младите и здрави животни, а старите и болни на никого не са потрябвали.

Льоша я погледна изкосо, после я прегърна през раменете и я притисна до себе си.

— Много те обичам — прошепна едва чуто.

Денят вървеше по план — те се разходиха, обядваха, поспаха, като настаниха Дружка на пода до кревата, отидоха до града, където Настя показа на мъжа си сградата на Градския отдел на вътрешните работи, концертната зала и междублоковото пространство, където била убита Корягина, както и блока, в който живеела, после пиха кафе и изядоха по парче торта, сетне отидоха в района на новите строежи, където живяла и била убита Аида Борисовна Павлова. Отидоха и на гробищата и Настя показа на Алексей двата гроба — на Павлова и на Алиса Ярцева. За вечеря отидоха в ресторанта при хотел „Заря“, където в бара Настя бе срещнала Полосухин и неговия съучастник Аркадий Волдемарович.

Струваше й се, че няма да издържи до пет часа, но се оказа, че да подкрепяш духом „нашите“, е работа пламенна и увлекателна, и тя дори не забеляза как бе минало времето. Гледай ти, а никога преди не се беше интересувала от спорт… Нима наистина на прага на петдесетгодишнината започват да й се разкриват нови страни на живота, за чието съществуване дори не е подозирала? Нима след петдесетата година не продължава криво-ляво предишният живот, а започва друг, съвсем нов?

Заспивайки, тя със съжаление си помисли, че днес не видя червенушката. А толкова й се искаше да я покаже на Чистяков!

Трите дни, които Алексей бе успял да откъсне от своя работен график, свършиха бързо. Те много се разхождаха, до сутринта гледаха състезанията и после спяха до обяд. Чистяков се запозна с Тамара, остана в пълен възторг от нея и с удоволствие седеше с двете жени на чаша чай, бъбрейки за какво ли не. Тамара дори го придума да седне при нея за подстригване и той остана много доволен.

Влакът за Москва минаваше през Томилин в шест часа вечерта. Следобед те си събраха багажа и отидоха в менажерията да се сбогуват с Дружка. Пред клетката на кучето стояха съпрузите Путилини — и двамата в черно, и Вера Алексеевна Бегорская.

— Знаете ли, Настя, имаме си радост — съобщи Вера Алексеевна, — вземат вашата Дружка.

В първия момент Настя, кой знае защо, се уплаши.

— Как така я вземат? Къде ще я водят?

— Ние я вземаме — обади се Путилин. Устните му трепереха, ръцете се тресяха, явно той още не бе се съвзел след погребението на сина си. Очите на жена му бяха пълни със сълзи. — Знаете ли, ние сме свикнали да се грижим и да се тревожим, а сега няма за кого… Решихме да вземем кученце, старо като нас. Ще доизживяваме дните си заедно. Верочка каза, че сте били приятелки с нея, посещавали сте я, дали сте й име. Сега ще ни бъде дружка на стари години.

— Защото е стара, бездомна, не е породиста — добави Путилина. — На кого е потрябвала? Кой ще се грижи за нея? Пък и колко ли й остава? Кой знае… Може да е ден, а може и две-три години. Нека изживее това време сред топлина и грижи.

Настя едва се сдържаше, идеше й да се разплаче от благодарност към тези хора, които току-що бяха загубили единствения си син, от жал към старата й Дружка и от жал към самата себе си. Гледай ти, излиза, че е успяла да се привърже към това куче, и сега я боли и й е тъжно да се разделят.

А кучето всичко разбираше. И гледаше Настя с големите си тъжни очи. И дори не размахваше опашка.

Настя и Алексей се настаниха в спалния вагон и веднага се опънаха на леглата. Пак бяха гледали до сутринта Олимпиадата и сега страшно им се спеше. Настя почти бе потънала в дрямка, когато си спомни, че трябваше да се обади. Трябваше да го направи сега, докато влакът не бе навлязъл в зона, където нямаше покритие.

Извади телефона и набра номера на Татяна Корягина. Жал й беше за нея, та тя всъщност беше свястна жена. Първо бе загубила майка си, после неверния си любовник, който се оказа убиецът на майка й. Настя изпитваше желание да направи за нея нещо приятно.

— Сърдите ли ми се? — попита тя предпазливо.