Сейшо Мацумото - Денят на жестокостта

За какво ли мислеше в този момент премиерът, скрил лице в ръцете си? Дали го тревожеше съдбата на японския народ или и той преди всичко мислеше за семейството си. Той имаше седем деца.

Държавният секретар тръсна глава, сякаш да прогони кошмара. Обзе го чувството, че въздухът около него се нажежава. Пет мегатона! Ако паднат две, стават десет мегатона! Взрив, 500 пъти по-силен от този на атомната бомба, пусната над Хирошима. Една петмегатонна бомба е в състояние да унищожи всичко в радиус 12 километра. А две такива бомби! С епицентър Токио — те щяха да сметат целия район Канто. Гъст смъртоносен прах щеше да покрие цялата страна.

Той си представи петте смъртоносни тела някъде там високо в небето, неотклонно държащи курс към целта.

Затрещя червеният телефон с белите ивици. Премиерът, стреснат, подскочи от стола. Винаги изпълненият с достойнство и самообладание министър-председател сега имаше вид на хванато в клопка животно.

— Господин министър-председателят ли е? — това беше главният секретар на Управлението на силите за самоотбрана. — Току-що получих съобщение от командуващия американските войски в Япония. След малко към вас се отправят пет хеликоптера. Ще се приземят в задния двор на Парламента, пред вашата резиденция, и на площада пред Националната библиотека. С тях ще заминат за Ацуги всички високопоставени държавни личности. От Ацуги те ще бъдат изведени от страната със специални транспортни самолети. Налага се да постъпим така, защото каквато и катастрофа да настъпи в Япония, нейното правителство трябва да бъде спасено и макар и в чужбина, трябва да продължи да изпълнява своите функции… Хеликоптерите трябва да кацнат в Ацуги най-късно след около 7 минути. Всички транспортни самолети са в пълна готовност и ще излетят едновременно от Татикава, йокода и Ацуги… Ало, ало, чувате ли ме? Президентът изстена.

— Хеликоптерите вече се отправиха към вас. След две минути ще се приземят. През тези две минути трябва да решите дали ще кажете на народа за нещастието… Господин министър-председателю, аз ще остана на своя пост до последния момент и ще ръководя действията на войската.

— …

— Освен това американските военновъздушни сили ще се погрижат и за извеждането на дипломатическия персонал от посолствата на страните, обвързани с договор. Те също ще бъдат взети с хеликоптери, а от Ацуги ще напуснат страната с транспортни самолети. Американците настояват в седемте минути, през които самолетите ще кацнат в техните военновъздушни бази, нищо да не се съобщава на народа.

Американците не искаха да създават излишни вълнения, те се надяваха за 7 минути с военни хеликоптери да извозят до своите бази всички важни лица от управляващия апарат и затова настояваха за сега да се запази в тайна. Трябваше да се има пред вид и това, че освен с хеликоптери към базите в тези седем минути някои щяха да се отправят с колите си и затова не биваше да се допускат каквито и да било вълнения. Ако се съобщи на народа, хеликоптерите едва ли щяха да могат спокойно да стигнат до базите. За колите положението би било още по-сложно. На улиците щеше да се изсипе огромна обезумяла тълпа, която би заприщила пътя им.

Министър-председателят отчаяно се бореше със себе си, мъчеше се напразно да се успокои, виеше му се свят. С треперещ глас той разказа на изправилия се до него държавен секретар за разговора по телефона.

— Какво мислите да правим, а? Да постъпим така, както ни казват американците. Друг изход няма — преглътна секретарят.

Премиерът едва ли не изръмжа.

— Не говорете така. Американците искат да мълчим през тези седем минути. Нима е нравствено, нима е човешко да мълчим!

Държавният секретар погледна часовника си. Бяха изминали още две минути. Мъртвешки бледен, той рече:

— Ако кажем на народа, в цялата страна, пък дори и само в Токио да е, ще настъпят страшни вълнения. Тогава нито армията, нито полицията ще бъдат в състояние да се справят. Още преди взрива ще има хиляди убити и ранени. Затова аз мисля, че е най-добре да ги оставим да умрат, без да подозират нищо, да посрещнат смъртта неочаквано.

— Но — прекъсна го премиерът — аз бих искал да посрещна смъртоносния миг сред своето семейство. Ние всички сме японци. Всички ще се мобилизират в последната минута.

Като се поклащаше, премиерът крачеше нервно из кабинета.

— Значи, казвате, ще настъпят безредици. Но пред лицето на смъртта японецът умее да се мобилизира. А как през Втората световна война населението посрещна на Окинава стоварването на брега на войските на противника… Аз лично бих предпочел да посрещна сетните минути от своя живот сред семейството си. Да, сигурно сте прав, че ще възникнат безредици. Но къде оставяте полицията, войската? Те ще изпълнят дълга си докрай.