Сейшо Мацумото - Денят на жестокостта

— Как така отклонил се от траекторията си? Какво значи „отклонил се от траекторията си“? — гласът на премиера трепна.

Това оръжие е изстреляно от една тихоокеанска страна, която се намира на 110 хиляди километра оттук. Поради повреда в установката за разрушение, предадоха ни, ракетата не може да бъде унищожена във въздуха. Сега тя се движи право към Токио и до падането й остават не много минути.

— Управлението нищо ли не може да направи? Не могат ли да бъдат използувани тези, как точно се наричаха, ракети „земя-небе“ за насрещна атака? — премиерът просто крещеше в слушалката.

— Разбира се, всички възможни мерки са взети, но едва ли ще бъдат обезвредени всичките до една.

— Всичките до една? Нима са повече от една?

— Изстреляни са едновременно от пет различни бази. Японските сили за самоотбрана заедно с намиращите се на нашата територия американски военни сили ще направят всичко необходимо да ги обезвредят, но едва ли имаме право да се надяваме, че ще бъдат обезвредени всичките. Две-три от тях ще паднат над града.

— Пет мегатона! — едва поемайки дъх, изрече министър-председателят. — И непременно над Токио!

— Според изчисленията, те ще паднат в самия център на града с отклонение до 3 километра!

Премиерът се разтрепера, лицето му стана мъртвешки бледо.

— Въобще какво трябва да се прави?

— Само една ракета е достатъчна да унищожи напълно всичко в радиус 12 километра от точката на попадението. Ние, разбира се, ще употребим всички сили за тяхното унищожение, но минимум две няма да можем да спрем. Ще стреляме от всички бази от Хокайдо по протежение на цялото североизточно крайбрежие. Но в центъра на Токио ще избухне 10 мегатона ядрен заряд. Господин министър-председателят трябва бързо да реши какво ще правим с населението?

— Ало, ало. Всички ли военни от силите за самоотбрана знаят за ракетите с ядрен заряд?

— За сега само сме обявили, че ще се проведе учение. Не трябва да се плашат хората, нали?! Но ако вие решите, че ще е по-добре населението да бъде предупредено, то ние също ще последваме примера ви. Господин министър-председателю, разбирате, нали, че време за свикване на кабинета няма. Остава съвсем малко време и вие трябва сам да вземете решението.

От челото на министър-председателя потече пот, сякаш го обляха с вода. В напрегнатия му поглед се отрази само държавният секретар, който стоеше до него. Премиерът се олюля и се стовари на един стол.

— Какво става, господин министър-председателю?!

— Какво става? — опита се да го подхване държавният секретар.

Премиерът, отпуснал глава, с отворена уста, приличаше в този миг на омаломощен от жегата пес с изплезен език.

— След минути само центърът на Япония ще бъде заличен от лицето на земята. Към нас лети 10 мегатона ядрен взрив, погрешно изстрелян, отклонил се от пътя си. 10 мегатона! 500 пъти повече от атомния взрив в Хирошима.

Държавният секретар беше доловил от разговора за какво става дума, но когато чу ясно всичко със собствените си уши, изведнъж заприлича на мъртвец.

— Какво ще правим сега, а? Ще свикваме ли кабинета?

— Глупости — премиерът подскочи от стола. — Нима има време за това! Взривът ще настъпи в 14.50. За пет минути трябва да вземем окончателно решение.

Трябва да решим ще кажем ли на народа или не. Министър-председателят обикаляше трескаво из кабинета. Чувствуваше, че краката му се вцепеняват, че сърцето му всеки миг ще се пръсне, тревога раздираше гърдите му.

— Кажи, кажи какво да правим! — А!

— Няма ли да му кажем? На народа? Или по-добре би било всички заедно със семействата си с готовност да посрещнат смъртта.

На държавния секретар му се струваше, че слуша гласа на съвсем непознат човек.

Вратата се отвори и в кабинета спокойно влезе секретарят на министър-председателя.

Господин министър-председателю, журналистите оттатък чакат. Вече закъсняваме с цели 4 минути.

— Ах, по дяволите! — едва ли не изрева държавният секретар. Гласът му по-скоро беше един вопъл. Младият секретар замръзна на мястото си. — Бързо идете при тях. И затворете добре вратата след себе си!

— Но журналистите…

— Не досаждайте! Секретарят изчезна.

— Господин министър-председателю — почти изстена държавният секретар, — в никакъв случай не бива да казваме на хората. Веднага ще възникнат вълнения. И нито армията, нито полицията ще бъдат в състояние да ги възпрат. По-добре е спокойно…

— Дайте ми да помисля, замълчете за 10 секунди. — Премиерът се отпусна на стола и обхвана лицето си с двете ръце. На държавния секретар му се струваше, че часовникът му просто трещеше, отмервайки секундите. Едва сега реалността се избистри в съзнанието му и той се почувствува като човек, изправен на гилотината, в последните секунди преди смъртта. Обхвана го панически страх. Трескаво преминаха през съзнанието му лицето на жена му, на децата, на майка му. Спомни си и за любовницата си от Асакуса.