Сейшо Мацумото - Денят на жестокостта

От 13.30 в официалната си резиденция министър-председателят беше насрочил пресконференция с журналисти от най-големите вестници. Сега беше 13.21 часът. В просторната зала, в която щеше да се проведе пресконференцията, се бяха събрали вече няколко десетки журналисти. На дългата маса в центъра на залата имаше множество микрофони. Пресконференцията щеше да се предава и по телевизията и сега в един от ъглите на залата нагласяваха две камери. Всичко беше вече готово и чакаха само да се появи министър-председателят.

Шестдесет и две годишният министър-председател разговаряше в съседния до залата кабинет с един от лидерите на управляващата партия. До него стоеше държавният секретар и непрекъснато поглеждаше часовника си. Не беше никак лесна работа да се откачиш от такъв събеседник като този, с когото разговаряше главата на правителството. Докато разговаряше, министър-председателят хвърляше поглед върху ръкописа на словото, което му бе нужно за пред журналистите оттатък. Той, разбира се, не беше писал сам своето изказване. Бяха го съчинили държавният секретар и други негови подчинени. Пресконференцията, която щеше да се предава едновременно и по радиото, и по телевизията, щеше да бъде построена на въпроси и отговори, които бяха набелязани в ръкописа. Това бяха проблеми от областта на външната политика на страната, икономиката, финансите, образованието, строителството и др.

Разговорът на премиера с позастарелия либерал не беше нищо друго, а за някакво ходатайство. Бяха от една фракция и на министър-председателя му беше неудобно да го прекъсва.

Стана 13.32 часът. Премиерът сладко се прозя, като побърза да сложи ръка на устата си. Предната вечер бе прекарал в „дружеска беседа“ с представители на финансовите кръгове. Много отдавна не бе закъснявал толкова през нощта и сега се чувствуваше уморен. В момента, в който се опитваше да прикрие прозявката си, вратата шумно се отвори и в кабинета връхлетя развълнуван един от секретарите му. Държавният секретар се опита да направи забележка по повод на малко неприличното нахълтване, но онзи се приближи до него и започна да му говори нещо тихо на ухото. Държавният секретар пребледня. След това той се наведе и пошушна нещо на ухото на премиера. Той уплашено се взря в лицето на държавния секретар. Онзи гледаше някак унесено.

— Моля да ме извините — обърна се тихо министър-председателят към представителя на управляващата партия. След това с широка крачка се отправи към вратата, но почувствува, че краката му се вдървяват. След него тръгна и държавният секретар.

— Какво стана? — учудено се обърна към секретаря представителят на управляващата партия.

— А, нищо особено. Звънят по прекия телефон на господин министър-председателя от Управлението на силите за самоотбрана.

Старият представител на управляващата партия се изсекна и постави между дебелите си устни цигара. В разговора си с премиера бе споменал, че военните му пречат, и сега го беше яд, че се е изпуснал. Всъщност той молеше да се издействува прокарването на железопътна линия в неговия избирателен район.

Слънцето влизаше през широкия прозорец, топлеше ласкаво гърба на стария човек и караше посребрялата му коса да блести. Този следобед в ранната пролет беше толкова топъл и приятен, че човек не чувствуваше никаква нужда от парното отопление.

Премиерът вдигна слушалката на един от телефоните в стаята на своя секретар. Сред десетината други телефони само този беше червен на бели ивици. Той беше специален, по който шефът на Управлението на силите за самоотбрана звънеше в резиденцията при изключителни случаи, в критически за държавата моменти. С напрегнато лице, по което играеха всички мускули, министър-председателят държеше слушалката и напрегнато се взираше в една точка пред себе си.

— Господин министър-председателят ли е? — чу се пресипнал глас в слушалката. В съзнанието на премиера изплува червендалестото лице на главния секретар на Управлението на силите за самоотбрана. В униформа той беше истинско олицетворение на военната чест и достойнство.

— Трябва да ви предам нещо много важно. — В слушалката гласът звучеше авторитетно. — Преди две минути се обади командуващият американските военновъздушни сили в Япония, за да ми предаде срочно съобщение. Ще ви предам най-основното. Днес, в 14.50 часа, в Токио ще избухне отклонил се от траекторията си сателит, който носи петмегатонен ядрен заряд.

Главният секретар внимателно и малко тържествено повтори току-що казаното.