Александра Маринина - Отдел Убийства - Главният заподозрян

— И как мислите, ще се справите ли?

— Надявам се да се справя. Мама казваше, че е трябвало да се родя момиче.

Очилата придаваха на Андрей сериозен и делови вид и Соловьов помисли, че няма избор. И сега новият помощник вече втора седмица работеше в дома му. Засега Соловьов нямаше забележки, но предишният му опит го бе научил, че е още рано да се отпуска. Днес сутринта Андрей замина да пазарува за рождения ден. Беше време да се връща, отбеляза с неудоволствие Соловьов, скоро ще стане тъмно. Самотата в тъмното го плашеше.

След малко под прозорците се чу шум от кола, вратата тракна, входната врата се отвори. Соловьов седеше в кабинета на първия етаж и чуваше ясно всяка стъпка на помощника си. Интересно дали ще започне да изважда продуктите в кухнята, или все пак ще съобрази да влезе и съобщи.

Андрей съобрази и недоволството на Владимир Александрович понамаля.

— Добър вечер. Извинете, че се забавих.

Аха, разбира, че се е забавил. Не е лошо.

— Какво стана? — поинтересува се Соловьов колкото може по-равнодушно. Само това му липсва, да види младежът как стопанинът се вълнува.

— В „Прага“ нямаше някои мезета, които поръчахте, и се наложи да чакам, докато ги приготвят.

— Ама какво, специално за вас ли ги правиха? — уточни недоверчиво той.

— Не, специално за вас — усмихна се помощникът. — Подарих на шефката вашата книга и обясних, че имате рожден ден. Мъжът й обичал да чете „Източен бестселър“ и тя с радост се зае да ускори работите.

— Та откъде намерихте книгата? От моите авторски екземпляри ли?

— Не, купих я по пътя.

— Защо?

— За всеки случай. И ето, че потрябва.

Излиза, че младежът е предвидлив. И не е нахален, сам е купил книгата, макар че преди да излезе, можеше да помоли Соловьов, който нямаше да му откаже.

— Във всеки случай успях да донеса всичко, което наредихте. И храната, и алкохола. Сега ще извадя всичко и ще вечеряме. Или искате най-напред да хапнете?

— Не, не, оправяйте покупките, още не съм гладен.

Андрей излезе и Соловьов се отдаде пак на превода си. Предстоеше да предаде книгата след две седмици, в средата на април, бе напълно в график. Владимир Александрович нищо не обичаше да оставя за последния момент, предпочиташе да завърши работата си малко по-рано от определения от издателството срок, за да има възможност още веднъж да мине ръкописа и да го доизпипа.

След вечерята Соловьов се разположи пред телевизора в хола.

— Андрей — сети се изведнъж, — сутринта забравих да ви напомня за масажиста.

— Обадих му се — веднага отговори помощникът. — Нали ме предупредихте онзи ден. Ще дойде утре в десет сутринта.

— Благодаря — промърмори с облекчение Соловьов.

Масажистът идваше през ден по едно и също време — в пет часа вечерта. Но утре това посещение може да се окаже неподходящо, в пет вече може да са дошли гости. Соловьов не беше канил специално никого, както се кани за определен час и който иска да го поздрави, може да се появи по всяко време на деня. Не му се изпускаше и масажът, след него Соловьов се чувстваше като новороден. Бива, момчето не е разсеяно, това е още един плюс.

През нощта дълго не можа да заспи. Утрешният ден кой знае защо го тревожеше, макар че какво му е особеното? Ден като всички останали. И рожденият му ден — нито е първият, нито последният в живота му. Какво се е разнервничил? Сякаш чакаше да…

Спалнята му се намираше на първия етаж, стаята на Андрей — на втория, над спалнята. Соловьов виждаше, че прозорецът на втория етаж свети. Помощникът не спи, и това също го тревожеше. Минава един след полунощ, защо ли младежът не спи? Ако наистина е такъв, какъвто иска да изглежда, ако не е придирчив, в смисъл че не е честолюбив, няма никакви странични интереси и работа, освен тази при Соловьов, значи нощем трябва да спи дълбоко. Или го измъчва безсъние? Откъде ще се е взело? Нечиста съвест? Душевни страдания? Господи, с какви глупости си пълни главата!

Най-сетне светлината на втория етаж угасна и Соловьов малко се поуспокои. Вече бе задрямал, когато му се стори, че чува стъпки. Някой слизаше предпазливо от втория етаж. Някой! Че кой може да е, ако не Андрей? Владимир Александрович отвори очи, но не видя светлината, която пада от прозореца на помощника му. Защо не е светнал лампата, щом трябва да слезе долу? Защо върви из тъмното? Сърцето му заби с такава сила, че дори ушите му забучаха.

Стъпките приближаваха и въпреки че бяха много предпазливи и тихи, Соловьов пак ги чуваше, те се забиваха като гръм в ушите му. Не издържа.