Александра Маринина - Отдел Убийства - Главният заподозрян

— Защото искам да увелича тиражите. Ако чакаме поредицата сама да набере скорост, трябва да се ограничим с максимум седемдесет хиляди тираж. А аз искам още отсега да отпечатваме към сто и петдесет хиляди. И да имам гаранция, че ще се продаде.

— Ами да — замаха изплашено с ръце Автаев, — ще вложиш парите в такъв огромен тираж, а той изведнъж не се продаде? Никой не ти дава никакви гаранции.

— Ще има гаранции, ако организираме правилно рекламата. Семьон — Есипов се обърна към главния редактор, — подбра ли откъсите за предварителната публикация?

И с главния редактор се налагаше да спори, но вече по други въпроси. Семьон постоянно предлагаше за отпечатване най-печелившите откъси, а Есипов никога не бе съгласен с това. От тримата само той умееше да гледа напред. И Автаев, и главният редактор Семьон Воронец мислеха единствено за мигновената изгода, всичките им идеи бяха насочени за издаването и реализирането на всяка конкретна книга. Много ясно, че за най-успешната продажба на една книга предварително трябва да се пуска най-силната сцена. Но какво ще стане по-нататък? По-нататък читателят, който прочете във вестника най-ефектната сцена, ще реши, че и цялата книга е на такова равнище. Разбира се, ще търси книгата, ще я издирва. Ще я отвори, ще започне да чете и ще разбере, че останалият текст е значително по-слаб и изобщо цялата книга не е за това, за което е бил откъсът във вестника. Ще въздъхне, ще се посърди на доверчивостта си и вече няма да търси следващата книга, каквато и разкошна реклама да я съпровожда. Излъжеш ли веднъж, кой ще ти повярва? Кирил Есипов смяташе, че предварително трябва да публикуват не най-ефектната, а най-интригуващата сцена, та като прочете човек откъса, да се запали да научи какво става в книгата и как ще свърши. За съжаление Семьон Воронец не умееше да намира такива откъси. Той бе настойчив и нагъл, умееше да преговаря с авторите и преводачите, но нищо не разбираше от литература и нямаше никакъв вкус за нея. Със завидно постоянство търсеше в подготвяния за издаване ръкопис най-гадните откъси, които ни най-малко не представяха лицето на книгата. Любителите на подобни гадости, повярвали на рекламата, ще си купят книгата и ще бъдат разочаровани. А по-интелигентният читател, също повярвал на рекламата, изобщо няма да си купи книгата. Но съвсем не можеше да накара патологично тъпия Воронец да го проумее. Той продължавате да смята, че най-добрата стръв за читателя са камарата трупове и морето от кръв, а генералният директор намираше, че читателят ще се примами от интригата, конфликта и тайната. От загадката.

Освен с откъси във вестниците новите книги се рекламираха в различни други издания, но вече във вид на анотации, които пак Воронец трябваше да съставя. Първите опити показаха, че не го прави качествено. Да схване интригата, да я изложи сбито, буквално с няколко думи, като добави тайнственост и съблазнителност — това надминаваше скромните му способности. Семьон се опитваше да накара преводачите, но и техните анотации не бяха много по-добри. В края на краищата Есипов го посъветва да намери човек, който разбира добре от рекламна анотация и умее да чете ръкописа по диагонал, и да сключи с този човек трудов договор. Но пинтията Автаев се заинати направо като магаре. За какво да плаща?! За това, което може и сам да върши? За нищо на света!

Есипов хвърли бегъл поглед на подготвения от Семьон откъс, възнамеряваха да го пуснат в популярен всекидневник с две продължения. Не е това типичното, помисли тъжно той. Двубоя на тримата каратиста в тъмното подземие, пълно с плъхове. Пълна отврат. Единият от тях, героят, изглежда, е приспал другите двама завинаги, а самият той остава в подземието, от което не може да се измъкне, защото тайната на изхода знае само единият убит. И героят си седи в компанията на злобните плъхове и мъчително търси изход. Че кого ще съблазни такава книга? Само който реши че от първата до последната страница е посветена на бой с плъхове в тъмно подземие. А много ли са тези читатели?

— За какво е романът? — попита той, като отмести разпечатаните страници.

— За японската мафия в Холивуд — отвърна Воронец.

— Защо не личи от откъса? Къде ти е якудза? Къде е Холивуд? Какво рекламираме най-сетне?

— Но това е най-гадната сцена — поясни Воронец, като искрено не разбираше какво иска от него генералният директор.

— О Боже! — Есипов се хвана за главата. — Колко пъти трябва да ти обяснявам…